Емблемите се спуснаха надолу по полегатия хълм, право към линията от високи дървета и групата изолирани шубраци, на самия бряг на река Йоба. Когато стигнаха гъстака, те спряха и притихнаха.
Мина време. В далечината се дочу слабо трополене и малко след това керванът се появи. На няколкостотин стъпки отпред яздеха трима войни в лъщящи жълтеникави кожи, нахлупили черни шапки, украсени с лишени от долна челюст човешки черепи. Те също яздеха скакуни, но доста по-едри и очевидно по-добре укротени и обучени, бяха въоръжени с пистолети и къси саби, а напреко на седлата носеха пушки.
Ала малко след това планът на емблемите бе изложен на огромен риск. Вместо да прекосят реката илантите спряха и изчакаха приближаването на кервана, като се озъртаха бдително: Към брега се приближиха шестколесни платформи, натоварени на невероятна височина с вързопи, чували и сандъци, както и с кошове, от които подаваха глави мъже и жени.
Водачът на кервана несъмнено бе човек предпазлив и опитен. Преди фургоните да нагазят в брода, той разположи оръдейни карети да прикриват възможните достъпи за атака и едва тогава прати илантите да огледат отсрещния бряг.
В Птичия гъсталак хората емблеми ругаеха сподавено.
— Съкровища, съкровища! Стока в изобилие! Шейсет натъпкани фургона! Но атаката ще е истинско самоубийство!
— Тъй е. Пясъчните оръдия ще ни пометат като пилци!
— Затова ли чакахме цели три месеца при Валграмските възвишения? Откъде ни сполетя тоз лош късмет?
— Такива бяха знаменията. Снощи, когато погледнах благословената Аз, беше нащърбена и забулена в облаци, несъмнено предупреждение.
— Всичко се обърка, пропадна работата! Трябва да сме под влиянието на Браз.
— На Браз или на онзи чернокос магьосник, който уби Джад Пилуна.
— Вярно! На всичко отгоре се довлече с нас, за да ни провали нападението. След като тук винаги сме успявали!
Гневни погледи стрелкаха Рейт, който се опитваше да изглежда незабележим. Вождовете се събраха на съвет.
— Нищо няма да постигнем, само ще покрием полето с мъртви войни и ще потопим емблемите в река Йоба.
— Щом е тъй, дали да не опитаме да нападнем през нощта?
— Не. Охраната им е нащрек. Техен командир е Баоджиян, а той никога не рискува! Дано душата му иде на Браз!
— И какво излиза — три месеца напразно чакане!
— По-добре така, отколкото да загазим. Да се връщаме в лагера. Жените вече са събрали багажа, потегляме на изток към Мераган.
— Че там е още по-голяма мизерия, отколкото на запад! Какъв отвратителен късмет!
— Знаменията! Знаменията! Всичките бяха лоши!
— Обратно в лагера значи — тук няма работа за нас!
Войните извърнаха животните и без да поглеждат назад, препуснаха право на юг в степта.
Рано същата вечер, все още ядосани, те пристигнаха в лагера. Жените, които бяха събрали багажа, бяха обсипани с проклятия, задето не им поднесли веднага вечеря и бира. След кратка словесна престрелка и едните, и другите най-сетне се усмириха.
Траз Онмале кръстосваше неспокойно из лагера, докато Рейт бе пренебрегван демонстративно от всички. Войните се наядоха с видим апетит, като не спираха да мърморят през цялото време, после, изтощени и обезсърчени, се наредиха около огъня.
Аз вече грееше на тъмния небосвод, но сега в небето се появи и синята луна Браз, която се насочи право към Аз. Шаманите първи забелязаха това и се надигнаха изплашени, сочейки с ръце нагоре.
Луните се сближиха, изглеждаше сякаш всеки миг ще се сблъскат. Войните нададоха ужасени викове. Но Браз застана пред розовия диск и го засенчи напълно.
— Така да бъде! Така да бъде! — провикна се към небето главният шаман.
Траз Онмале се обърна и се отдалечи бавно към мрака, където случайно се намираше и Рейт.
— Каква е тази глъчка? — попита той.
— Не видя ли? Браз надви Аз. Утре вечер ще трябва да отида на Аз, за да изкупя нашите грехове. Без съмнение ти също ще отпътуваш — за Браз.
— Искаш да кажеш — с огън и катапулт?
— Ами да. Трябва да съм щастлив, че носих Онмале толкова дълго. Предишният носител бе на половината на моята възраст, когато го пратиха на Аз.
— И смяташ ли, че този ритуал има някаква практическа стойност?
Траз Онмале се поколеба.
— Това е нещо, което всички очакват — ще поискат да си прережа гърлото до кладата. Не ми остава друго, освен да се подчиня.
— В такъв случай най-добре да тръгнем още сега. Скоро ще заспят като талпи. Когато се събудят, вече ще бъдем далече от тук.
— Какво? Само двамата? И къде ще идем?
— Не знам. Няма ли някоя страна, където хората да живеят, без да се избиват?
— Може и да съществува подобно място. Но не в Аманската степ.