На сутринта на третия ден забелязаха бяло петно да се носи из небето на запад. Траз се просна зад един нисък храст и даде знак на Рейт да направи същото.
— Дирдири! Излезли са на лов!
Рейт извади визоскопа и го насочи към летящия обект. Опрял лакти на земята, той зададе увеличение от петдесет диаметра, отвъд което трептенето на въздуха смущаваше образа. Видя издължен и плосък корпус на въздушен кораб, който се стрелкаше в небето върху екстравагантни спойлери и причудливи полумесеци — по-скоро естетична приумица, отколкото утилитарен дизайн. Върху корпуса бяха приклекнали четири фигури, в чиито бледи силуети той разпозна дирдири и дирдирхора. Въздухолетът следваше маршрут, приблизително успореден на техния, и в момента бе на няколко мили в западна посока. Рейт бе озадачен от тревогата на Траз.
— И какво ловят? — попита той.
— Хора.
— Заради удоволствието?
— Заради удоволствието. А също и за храна. Те ядат човешко месо.
— Как бих искал да имам този кораб — промърмори Рейт. Той се изправи на крака, без да обръща внимание на трескавите протести на Траз. Но дирдирският въздухолет се изгуби на север. Траз се успокои, макар че не преставаше да шари с очи из небето.
— Понякога се издигат нависоко и оглеждат земята, докато открият самотен пътник. Тогава се спускат стремглаво като периалти, улавят го с въже или го обграждат с електрическите си мечове.
Те продължиха да вървят на северозапад. По залез-слънце Траз отново стана неспокоен, по причини, които Рейт не можа да разбере, макар че в обкръжаващия ги пейзаж се долавяха неуловими, но зловещи нотки. Слънцето, забулено в мъгла, беше малко и бледо и хвърляше призрачно сияние върху безкрайната степ. Не виждаха нищо, освен собствените си издължени сенки, но докато вървяха, Траз непрестанно се озърташе и дори от време на време се връщаше назад, за да се ориентира по собствените им дири. Накрая Рейт попита:
— Какво търсиш?
— Някой ни следва.
— Така ли? — Рейт се обърна и огледа степта. — Откъде знаеш?
— Усещам го.
— И кой е?
— Пнумек, който пътешества незабелязано. А може и да са степни кучета.
— Пнумеците са хора, нали?
— Хора — в известен смисъл. Те са шпиони, куриери на пнумите. Някои твърдят, че са прокопали под степта тунели с тайни входове — може би дори под този храст!
Рейт огледа храста, който Траз сочеше, но не откри нищо подозрително.
— Трябва ли да се страхуваме от тях?
— Не, освен ако пнумите не искат да ни убият. Но кой може да знае какво искат пнумите? По-вероятно е степните кучета да са излезли рано.
Рейт отново вдигна визоскопа и огледа равнината, но не откри нищо.
— Тази нощ — заяви Траз — ще накладем огън.
Слънцето залезе зад тъжна завеса във виолетово, бледомораво и кафяво. Траз и Рейт събраха съчки и запалиха огън. Предчувствията на Траз се потвърдиха. На здрачаване от изток долетя далечен вой, на който откликна друг от север и трети от юг. Траз зареди арбалета.
— Те не се боят от огъня — обясни той на Рейт. — Но избягват светлината, защото са хитри… Говори се, че степните кучета са някакъв животински вид на пнумите.
Скоро кучетата ги обкръжиха, но се придържаха отвъд осветения кръг, където се мяркаха само тъмни силуети и от време на време проблясваха немигащи, бели очи.
Траз държеше арбалета готов за стрелба. Рейт извади пистолета и енергоклетката. Пистолетът стреляше с миниатюрни експлозивни игли и бе точен на разстояние до трийсетина метра. Енергоклетката бе многофункционално устройство. В единия й край имаше кристал, който излъчваше фокусиран лъч или разсеяна светлина при натискане на копчето. Розетката отстрани служеше за зареждане на визоскопа и предавателя. Спусъкът в другия край освобождаваше поток от мощна енергия, ала това водеше до бързо изтощаване на запасите и засега Рейт предпочиташе да запази енергоклетката като резервно оръжие. Докато степните кучета кръстосваха из мрака наоколо, той постави и двете оръжия пред себе си, но бе твърдо решен да ги използва само в краен случай. Една черна сянка се стрелна към тях — Траз стреля с арбалета. Стрелата попадна в целта, сянката се преметна и нададе болезнен вой.
Младежът зареди арбалета и хвърли още клони в огъня. Сенките кръстосваха неспокойно, после започнаха да тичат в кръг.
— Скоро ще ни нападнат — обяви мрачно Траз. — Обречени сме. Отряд от шестима може да издържи на атаката на степните кучета, петима почти винаги са изгубени.
Рейт посегна неохотно към енергоклетката. След това зачака. Сенките танцуваха все по-близо. Рейт се прицели, натисна спусъка и завъртя лъча в полукръг. Оцелелите степни кучета нададоха ужасени писъци. Рейт заобиколи огъня, за да довърши започнатото, но кучетата бяха изчезнали и воплите им се чуваха отдалеч.