Тази нощ Траз и Рейт спаха на смени. И двамата твърдяха, че са бодърствали по време на своята смяна, но на сутринта се оказа, че труповете на избитите кучета са изчезнали.
— Хитри животинки! — рече учудено Траз. — Някои твърдят, че говорели с пнумите и им докладвали за всичко, което се случва в степта.
— И после какво става? Пнумите предприемат ли някакви действия?
Траз повдигна рамене.
— Когато се случи нещо ужасно, най-вероятно това е работа на пнумите.
Рейт се огледа, чудейки се къде ли може да се крият пнумите, пнумеците и степните кучета. Във всички посоки се виждаше само равнина, мержелееща се в далечината.
За закуска ядоха плодове от пътниче и пиха ваташка мъзга. След това отново се отправиха на северозапад.
Късно следобед на същия ден пред тях се появи купчина от сивкави камъни — според Траз това бяха руини на отдавна разрушен град, където можеха да се прикрият от степните кучета, затова пък се увеличаваше рискът да се натъкнат на скитащи банди, зелени часки или фунги. Рейт прояви интерес и Траз му разказа за фунгите: странни, склонни към самотно съществуване създания, които наподобявали пнумите, но били по-едри и далеч по-хитри и изобретателни, което ги правело по-опасни дори от зелените часки.
Докато приближаваха руините, Траз се зае да му разказва страховити истории за фунгите и техните зловещи навици.
— Не е изключено руините да са пусти — заключи той. — Въпреки това трябва да се приближим предпазливо.
— Кой е строил тези стари градове?
Траз повдигна рамене.
— Никой не знае. Може би старите часки, или сините. Може да са сивите хора, макар че никой не вярва в това.
Рейт се опита да подреди познанията си за расите на Тчай и техните човешки помощници. Имаше дирдири и дирдирхора, стари часки, зелени часки, сини часки и часкоиди — часкохора, пнуми и произлезлите от хора пнумеци, жълти блатни човеци и различни чергарски племена, митичните „златисти“, а сега и тези „сиви хора“.
— Не забравяй уонките и уонкоидите — уонкохората — припомни му Траз. — От другата страна на Тчай.
— Но как са се озовали всички тези раси на вашата планета? — попита Рейт, макар да знаеше, че въпросът му е риторичен. Както и следваше да се очаква, вместо отговор Траз само сви рамене.
Доближиха първите бетонни късове, около които имаше натрошено стъкло — вече бяха в покрайнините на града.
Траз спря, ослуша се, като въртеше глава и се озърташе боязливо, сетне извади и зареди арбалета. Рейт не виждаше нищо заплашително наоколо и скоро те продължиха навътре, към сърцето на руините. Древните постройки, някога величествени сгради и красиви палати, сега бяха рухнали, разрушени и само на отделни места стърчаха самотни колони, бели пиедестали и стълбове. Между тях се виждаха фундаменти и площади от напукани от слънцето и вятъра камъни и бетон.
На централния площад имаше фонтан, захранван от подземен извор или канализация. Траз го приближи с максимална предпазливост.
— Тук наскоро е имало фунги — обяви той шепнешком. Рейт опита на вкус водата, после пи жадно.
— Откъде знаеш? — попита.
Траз само завъртя глава, очевидно нямаше желание да обяснява факти, които се подразбират от само себе си. Вниманието му беше насочено към друго, той непрестанно шареше с поглед в небето, доловил нещо отвъд сетивните възможности на Рейт. Изведнъж вдигна ръка и посочи:
— Дирдирският въздухолет!
И двамата се шмугнаха под една бетонна козирка, миг по-късно въздухолетът профуча толкова близо, че усетиха полъха от двигателите му.
Корабът описа кръг, върна се и увисна на двеста стъпки над площада.
— Странно — прошепна Траз. — Сякаш знаят, че сме тук.
— Може да са претърсили повърхността с инфрачервен скенер — отвърна шепнешком Рейт. — На Земята можем да проследяваме хората по топлинните следи, които оставят.
Въздухолетът се отдалечи на запад, после набра скорост и изчезна. Траз и Рейт излязоха на площада. Рейт пи още вода, наслаждавайки се на прохладния й вкус, след като няколко дена бе разчитал само на мъзга от ватак. Траз предпочете да подгони едрите, подобни на хлебарки насекоми, които обитаваха камънаците. Уловените той обелваше с чевръсто движение на пръстите и изяждаше с видимо удоволствие. Рейт не беше достатъчно гладен, за да му направи компания.
Слънцето се скри зад разрушените сгради и напуканите колони, над степта увисна жълтеникава мъгла, която според Траз беше признак за промяна на времето. Опасявайки се да не ги изненада дъжд през нощта, Рейт предложи да се скрият под някоя плоча, но Траз не искаше и да чуе за това.