— Я погледни натам с твоя инструмент.
Рейт извади визоскопа и се зае да изучава скалите.
— Какво виждаш? — попита Траз.
— Постройки. Не са много — не стигат дори да го наречем село. А на скалите има картечни гнезда.
— Това трябва да е Казабирският кервансарай — обясни Траз. — Там керваните обменят товари. Оръдията са срещу зелените часки.
Дирдирчовекът размаха развълнувано ръце.
— Може да има и странноприемница. Да вървим. Нямам търпение да се изкъпя. Никога досега не съм бил толкова мръсен.
— С какво ще платим? — попита Рейт. — Нямаме пари, нито стоки.
— Не бери грижа — обяви дирдирчовекът. — Имам няколко секвина, които ще ни стигнат. Ние, от Втората раса, не сме неблагодарници, а и вие ми служихте добре. Дори момчето ще получи изтънчена вечеря, може би за пръв път в живота си.
Траз се озъби, готов да отвърне дръзко, но забеляза, че Рейт се смее, и изкриви лице в кисела усмивка.
— Най-добре да тръгваме, мястото тук е опасно, може да се появят зелените часки. Виждате ли тези дири? Идвали са тук да наблюдават керваните — той посочи на юг, където хоризонтът беше белязан от неравна сива линия. — Ето че се приближава поредният керван.
— В такъв случай — подкани ги Анахо — да побързаме за странноприемницата и да си намерим местенца, преди да е пристигнал керванът. Нямам никакво желание да прекарам още една нощ свит в шубраците.
Чистият въздух и широтата на степта от хоризонт до хоризонт затрудняваха определянето на разстоянията, но по времето, когато тримата се спуснаха от хълма, керванът вече приближаваше по прашния път — колона от шейсет-седемдесет тежкотоварни превозни средства, толкова високи, че изглеждаха сякаш всеки момент ще се прекатурят, докато се поклащаха върху триметровите си колела. Едни бяха задвижвани от мотори, други — теглени от тромави едри чудовища с малки глави, които сякаш се състояха само от очи и зурли.
Тримата спряха край пътя, докато керванът се нижеше край тях. Най-отпред, върху красиви скакуни, яздеха трима илантски съгледвачи, горди като царе — високи, плещести мъже с остри черти и проницателни очи. Кожата им беше сияещо жълта, косите им — гарвановочерни, привързани на плитки и намазани с животинска мас. Имаха високи черни шапки, украсени с човешки черепи, и плитките им бяха пъхнати през задните отвори на черепите. Бяха въоръжени с дълги гъвкави саби, подобни на оръжията на хората емблеми, в коланите им бяха затъкнати пистолети, а от кончовите на ботушите им се подаваха дръжки на кинжали. Те не проявиха никакъв видим интерес към тримата пътници на склона, но несъмнено ги бяха забелязали, огледали и преценили.
Зад тях се поклащаха товарните платформи. Някои бяха отрупани с вързопи и чували, други пренасяха клетки, от които надзъртаха дечица с бледи лица, млади мъже и жени, смесени безразборно. Всяка шеста кола бе оборудвана с картечно гнездо, от което се оглеждаха бдително мъжаги със сивкава кожа, черни жакети и черни кожени шапки. Оръжията им имаха къси, широки дула и вероятно стреляха с куршуми. Имаше и такива с издължени, разширени накрая цеви, за които Рейт предположи, че са огнемети.
Рейт се обърна към Траз:
— Това не е ли керванът, който видяхме при река Йоба?
Младежът кимна мрачно.
— Ако го бяхме нападнали тогава, може би още щях да нося Онмале. Но не съжалявам. Никак не е лесно да си носител на Онмале. Нощем той ми шепнеше.
Десетина от тежкотоварните машини имаха триетажни сгради от черно напукано дърво, с куполи, палуби и сенчести тераси. Рейт ги огледа със завист. Какъв удобен начин да се прекосят безкрайните степи на Тчай! Един особено масивен фургон пренасяше цяла къща със зарешетени прозорци и обковани в желязо врати. През страничен прозорец поглеждаше млада жена с толкова необичайна красота, че омаята и сякаш сама по себе си притежаваше душевност, както емблемата Онмале. Жената имаше крехко тяло, а кожата й бе с цвета на пустинен пясък. Тъмната й коса се спускаше по раменете, очите й бяха златисто кафяви като топази. Носеше малка червена шапка, тъмночервена туника и набръчкани, тук-там изцапани панталони от бял плат. Докато фургонът се клатушкаше край тях, тя погледна към тримата пътници. За един кратък миг очите на Рейт срещнаха нейните и той остана вцепенен от безкрайната тъга, която излъчваха. Фургонът отмина. На отворената врата от задната страна стоеше висока жена с мрачно изражение, искрящи очи и късо подстригана прошарена коса. Завладян от любопитство, Рейт поиска обяснение от Анахо, но той или не знаеше нищо, или не желаеше да говори.