Тримата последваха кервана покрай укрепените зъбери и стигнаха просторен, насипан с пясък двор. Водачът на кервана, дребен и енергичен старец, подреди фургоните в три редици, като товарните платформи бяха непосредствено до складовете, след това идваше ред на клетките с роби и казармите и накрая — най-отвън — каретите с картечните гнезда, чиито оръжия бяха обърнати към степта.
В другия край на двора се издигаше двуетажна глинена къща със скосени стени. На първия етаж беше разположен ханът, кухнята и залата за хранене, на втория имаше тесни стаи с врати и прозорци към терасата. Тримата пътници откриха ханджията в гостната — плещест мъж с черни ботуши и кафява престилка, кожата му беше сива като дървесна пепел. Той повдигна вежди и огледа внимателно Траз с неговото чергарско облекло, после някога разкошните, а сега дрипави одежди на Анахо и накрая прилепналите, земни дрехи на Рейт, след което обяви, че има достатъчно място да ги настани, и дори се съгласи да им намери нови дрехи.
Спалните помещения бяха по-скоро тесни и продълговати килии, които едва побираха нар от плетени около дървена рамка каиши, тънък сламеник, долап с мивка и кана с вода. След пътешествието през степта условията изглеждаха почти луксозни. Рейт се изкъпа, избръсна се с ножа от аварийния комплект и се издокара в новите дрехи, в които се надяваше да не изглежда тъй подозрителен: широки панталони от кафеникаво сив плат, риза от бяла, ръчно тъкана материя и черна жилетка. Той излезе на терасата и огледа прашния двор. Колко далечен му се струваше сега предишният му живот на Земята! Сравнен с причудливата разнородност на Тчай, той изглеждаше скучен и безцветен — и въпреки това все така желан. Рейт не можеше да не признае, че първоначалното му отчаяние вече не бе така мъчително. Новият му живот, въпреки цялата си несигурност, бе изпълнен с разнообразни приключения. Погледна към далечния край на двора, където бе спряла платформата с обкованата в желязо къща. Нямаше никакво съмнение, че момичето е затворник. Каква ли съдба я очакваше, та на лицето й бе изписана подобна мъка?
Рейт се опита да познае нейния фургон, но от това разстояние всички му се струваха еднакви. Толкова по-добре, каза си той. Имаше си достатъчно свои проблеми, та да мисли за една малка робиня, която бе зърнал за не повече от пет секунди. Рейт се прибра в стаята.
Извади някои предмети от аварийния комплект и ги напъха по джобовете си, останалите скри в долапа. Когато се спусна в залата, завари там Траз, който седеше настръхнал на една пейка до стената. В отговор на въпроса на Рейт младежът призна, че никога досега не е попадал на подобно място и не знае как трябва да се държи, за да не се изложи. Рейт се разсмя и го потупа по рамото, Траз се поотпусна и си позволи една измъчена усмивка. Скоро дойде и Анахо, който също се бе преоблякъл и сега изглеждаше като обикновен пътник из степта. Тримата се преместиха в трапезарията, където им поднесоха гъста тъмна супа и питки, но Рейт не беше в състояние да познае продуктите, от които бяха приготвени.
След като се нахраниха, Анахо огледа Рейт със замислено изражение.
— Сега за Пера ли продължавате?
— Да.
— Наричат го Град на изгубените души.
— И аз така чух.
— Хипербола, разбира се — отбеляза с привидно нехайство Анахо. — „Душа“ е понятие, което подлежи на по-щателно изучаване. Религиозните представи на дирдирхората са доста объркани и не бих искал точно сега да ги коментирам, затова само ще отбележа, че… не, по-добре да не ви обърквам. Та да се върнем на Пера, Града на изгубените души, както го наричат, и крайната цел на този керван. Вместо да вървя, бих предпочел да се возя, затова предлагам да попитаме водача на кервана какви удобства би могъл да ни предложи.
— Чудесна идея — одобри Рейт. — Само че аз нямам…
Анахо размаха пръст във въздуха.
— Не се страхувай, за момента съм добре разположен към теб и момчето, ти например си кротък, но заслужаващ уважение човек и не прекрачваш границите на социалното си положение, така че…