Траз неочаквано скочи на крака, като дишаше тежко.
— Аз бях носител на Онмале! Разбираш ли какво означава това? Нима смяташ, че бих забравил да си натъпча джоба със секвини, когато напусках лагера! — той стовари една тежка кесия на масата. — Не е необходимо да разчитаме на подаянията ти, дирдирчовеко!
— Както желаете — въздъхна Анахо и хвърли въпросителен поглед на Рейт.
— Тъй като аз нямам секвини — сви рамене Рейт, — ще приема всичко, което ми предлагате — всеки един от вас.
Залата неусетно се бе изпълнила с посетители от кервана — кормчии и оръдейници, тримата наперени иланти, керванджии, пътници. Всички се надвикваха да поръчват храна и напитки. Веднага щом водачът на кервана се нахрани, Анахо, Траз и Рейт се приближиха към него и попитаха дали е възможно да ги откара до Пера.
— Стига да не бързате — бе отговорът. — Ще чакаме тук, докато от север пристигне керванът от Ейг до Хейдаха, после ще продължим за Голее. Така че ако търсите бърз транспорт, ще трябва да измислите нещо друго.
Рейт би предпочел втория вариант, защото непрестанно се питаше какво ли е станало с разузнавателния кораб. Но тъй като нямаше друг, по-бърз начин за пътуване, бе принуден да укроти нетърпението си.
Не само той бе нетърпелив. На съседната маса се настаниха две жени с дълги черни наметала и червени ботуши. Едната от тях Рейт вече бе виждал в задния край на товарната платформа. Другата бе по-слаба, но по-висока, с кожа в оловносив, почти мъртвешки цвят. Високата жена говореше с писклив, ядосан глас, а може би страдаше от хронична враждебност.
— Колко време ще чакаме тук, господин Баоджиян? Кормчиите казаха, че можело да останем и пет дена.
— Пет дена е доста точно предположение.
— Но това е невъзможно! И без това закъсняваме за събора!
Баоджиян, водачът на кервана, отвърна с професионално безизразен глас:
— Чакаме кервана от юг, за да разменим стоки. Продължаваме веднага след това.
— Не можем да се бавим толкова много! Имаме неотложна работа във Фазим.
— Уверявам ви, почитаема госпожо, че ще ви откарам на събора колкото се може по-скоро.
— Ала това не е достатъчно! Трябва да тръгнем незабавно! — този път говореше другата жена, която Рейт бе видял по-рано.
— Боя се, че е изключено — тросна се Баоджиян. — Има ли други въпроси, които бихте желали да обсъдим?
Жените се обърнаха, без да отговорят, и седнаха на една маса до стената.
Рейт не можеше да сдържи любопитството си.
— Кои са тези?
— Жрици на Женското тайнство. Не си ли чувал за техния култ? Той е почти повсеместен. От коя част на Тчай идваш?
— От едно много далечно място — отвърна уклончиво Рейт. — Коя е младата жена в клетката? И тя ли е жрица?
Баоджиян се надигна.
— Тя е робиня от Кхарчан, поне така предполагам. Карат я във Фазим за Триеналния ритуал. Но това не ме интересува, аз съм керванджия и пътувам между Коуд на Дуан и Тостанаг на Шанизадския океан. Кого возя, накъде, с каква цел… — той повдигна рамене и стисна устни. — Жрица или робиня, дирдирчовек, чергар или неопределен мелез, за мен всички са еднакви — той ги дари с хладна усмивка и си тръгна.
Тримата се върнаха на тяхната маса.
Анахо разглеждаше Рейт със замислена усмивка.
— Интересно, наистина интересно.
— Кое е толкова интересно?
— Твоето странно снаряжение, изпипано като дирдирски вещи. Облеклото ти, с кройка, непозната на Тчай. Странното ти невежество, съчетано с още по-странна компетентност. Започвам да си мисля, че не е изключено да си такъв, какъвто твърдиш, че си човек от далечен свят. Което, естествено, е абсурдно.
— Не съм твърдял подобно нещо — отвърна Рейт.
— Момчето го каза.
— Тогава въпросът е между теб и него — Рейт се обърна и погледна към лириците, които разговаряха тихо над купи с димяща супа. Сега към тях се бяха присъединили още две жрици, които водеха и плененото момиче. Първите две докладваха за разговора си с водача на кервана, придружавайки думите с недоволно пъшкане и ядосано жестикулиране. Девойката седеше обезсърчена, отпуснала ръце в скута си, докато една от жриците не я сръга и й посочи супата. Рейт не можеше да откъсне очи от нея. Щом е робиня, хрумна му неочакваната мисъл, дали жриците не биха се съгласили да я продадат? Със сигурност не. Тази девойка с рядко срещана красота несъмнено бе предназначена за някой извратен ритуал. Рейт въздъхна и отмести поглед встрани колкото да забележи, че и други, най-вече илантите, бяха също тъй заинтригувани от девойката. Те я гледаха втренчено, сучеха мустаци, мърмореха или се подхилкваха с такова сладострастие, че Рейт започна да се ядосва. Не разбираха ли, че нещастното създание е обречено на трагична участ?