Жриците се надигнаха едновременно. Хвърляйки заплашителни погледи наоколо, те изведоха момичето от помещението. Известно време обикаляха по двора, водейки робинята със себе си, като от време на време подръпваха въжето, с което я бяха вързали, за да не изостава. Илантските съгледвачи също излязоха навън и приклекнаха до стената на кервансарая. Бяха сменили черните си шапки с човешки черепи с барети от мек кафяв плюш и всеки от тях си бе изрисувал яркочервено кръгче на бузата. Те дъвчеха някакви ядки и плюеха обелките им на пясъка, без да откъсват жадни очи от девойката. Разменяха си шеги, може би дори се предизвикваха, защото накрая един от тях се надигна. Той прекоси двора и ускорявайки крачка, настигна разхождащите се жрици. Заговори на момичето, което го погледна безизразно. Жриците спряха и се извърнаха. Високата вдигна ръка, посочи на нахалника небето и произнесе гневна и заплашителна тирада. Ухиленият нагло илант не отстъпваше. Дори не забеляза, че по-ниската, но плещеста жрица го заобиколи отстрани. Тя замахна неочаквано и стовари тежкия си юмрук върху слепоочието му. Илантът тупна в прахоляка, но се надигна почти веднага, като сипеше проклятия. Жриците, с доволни усмивки на лицата, продължиха прекъснатата си разходка. Илантът застигна нападателката си и се опита да я удари. По-чевръста от него, тя го стисна в мечешка прегръдка, повдигна го с дебелите си ръчища, удари го с глава и след това го изтласка назад с щръкналото си шкембе. Докато нещастникът се търкаляше по земята, тя изтича след него и го изрита няколко пъти, след това към нея се присъединиха и другите. Заобиколен от разярените жрици, илантът запълзя уплашено към стената, където най-сетне намери сили и възможност да се изправи. Той кресна някакви обидни слова и се изплю в лицето на най-близката от жриците, но после побягна и се присъедини към развеселените си другари.
Жените продължиха разходката, като мятаха от време на време гневни и заплашителни погледи на илантите. Слънцето се спусна към хоризонта, хвърляйки издължени сенки по двора. Откъм хълма се зададе пъстроцветна група от хора, облечени в парцаливи дрехи, с мъртвешко бели кожи, жълтеникаво кафяви коси, остри черти и малки, скосени очички. Мъжете от групата засвириха на цимбали, а жените подхванаха някакъв причудлив танц с подскоци, мятайки се напред-назад като възбудени насекоми. Мършави дечурлига, загърнати само в шалове, притичваха между наизлезлите пътници, поднасяйки им купи, в които ги подканяха да пускат милостинята. В другия край на двора се вихреше търговия с одеяла, шалове и кърпи, които плющяха на вечерния вятър. Жриците и робинята побързаха да се приберат в своята къща върху товарната платформа.
Слънцето се спусна зад хълмовете. Здрач обгърна кервансарая, на двора се възцари тишина. Бледи светлинки мъждукаха в прозорците на фургоните. Степта отвъд очертанията на двора тънеше в сумрак, озарена от бледовиолетово сияние.
За вечеря Рейт изяде една купа с лютив гулаш, комат сух хляб и чиния изсушени плодове. Траз отиде да гледа някаква хазартна игра, Анахо се бе запилял незнайно къде. Рейт излезе на двора и вдигна очи към звездите. Някъде между непознатите съзвездия трябваше да блещука едва забележимо Цефей — от другата страна на Слънцето в настоящата му позиция. Но Цефей едва ли можеше да бъде различен с невъоръжено око, а Слънцето, което отстоеше на двеста и дванайсет светлинни години, щеше да е невидимо — звезда десета или дванайсета величина. Потиснат от всички тези мисли, Рейт откъсна поглед от звездния небосвод.
Жриците бяха седнали пред платформата и разговаряха приглушено. Девойката бе прибрана в клетката. Привлечен от нея въпреки волята си, Рейт заобиколи двора и се приближи към клетката отзад.
— Ей, момиче — повика я тихо. — Момиче!
Тя се обърна и го погледна, но не каза нищо.
— Ела тук — махна й Рейт. — Искам да говоря с теб.
Тя се приближи бавно и го погледна иззад решетките.
— Какво ще правят с теб? — попита Рейт.
— Не зная — имаше нисък и дрезгав глас. — Отвлякоха ме от дома ми в Кат, качиха ме на кораб и ме натикаха в тази клетка.
— Но защо?
— Защото съм красива. Поне така казват… Тихо. Ще ни чуят. Скрий се.
Завладян от неочакван страх, Рейт приклекна зад клетката. Момичето остана изправено, стиснало с юмручета решетките. Една от жриците се приближи, надзърна вътре, но не забеляза нищо нередно и се върна при другите.
— Отиде си — прошепна му девойката.
Рейт се изправи, чувствайки се някак глупаво.
— Искаш ли да се измъкнеш от клетката?
— Разбира се! — той долови в гласа й обида. — Нямам никакво желание да участвам в гнусните им ритуали! Те ме мразят! Защото са грозни! — тя присви очи, опитвайки се да разгледа Рейт в тъмнината. — Видях те днес — прошепна, — стоеше край пътя.