— Да я върна у дома, ако мога.
— Ако го направиш, животът ти ще бъде уреден — заговори му пламенно момичето. — Аз съм дъщеря на знатен род. Баща ми ще ти построи палат.
След думите й недоволството на Траз се поуталожи и той погледна на изток, сякаш се опитваше да си представи пътуването им.
— Няма да е невъзможно — обяви замислено.
— Не и за мен — поправи го Рейт. — Трябва да намеря разузнавателния кораб. Но ако ти искаш, можеш да я отведеш в Кат и да си осигуриш живот без лишения.
Траз погледна със съмнение към жриците.
— Без оръжие и помощ как бих могъл да я преведа през степта? И двамата ще попаднем в робство или ще ни убият.
Ето че към тях се приближи Баоджиян, водачът на кервана. Той заговори с равен глас:
— Жриците настояват да им помогна, което не мога да направя, тъй като прехвърлянето на собствеността е станало далече от кервана. Но се съгласих да поставя един въпрос: какви са намеренията ти относно девойката?
— Не е тяхна работа — отвърна Рейт. — Момичето ми принадлежи. Ако търсят обезщетение, да се обърнат към илантските съгледвачи. Аз нямам работа с тях.
— Думите ти са основателни — кимна Баоджиян. — Жриците също го знаят и възраженията им са породени от тяхното нещастие. Склонен съм да се съглася обаче, че са станали жертва на престъпление.
Рейт вдигна глава и откри, че керванджията го разглежда равнодушно.
— Сериозно ли говориш?
— Свикнал съм да разсъждавам с термини, като права върху собствеността или справедливост на сделката — продължи Баоджиян. — Жриците понесоха тежка загуба. Доколкото ми е известно, за тяхната церемония е необходимо строго определен тип момиче, пътували са надалеч да открият подходящата кандидатура и е ужасно да я изгубят в последния момент. Какво ще кажеш да ти платят солидна премия — да речем, половината от цената за красива робиня?
Рейт поклати глава.
— Не ме е грижа за загубата им. Не видях да се радват, когато момичето се отърва от онези негодници.
— Навярно не са били в настроение за това, дори при такъв щастлив изход — кимна Баоджиян. — Какво пък, ще ги запозная с мнението ти по въпроса. Ще трябва да потърсят друго решение.
— Надявам се, че случилото се по никакъв начин няма да възпрепятства нашето пътуване. Нито ще доведе до неприятни последици.
— Ни най-малко — потвърди уверено водачът на кервана. — Аз отговарям за реда по време на пътуването и няма да позволя никакви прояви на насилие. Винаги поставям над всичко безопасността на пътниците — той се поклони и си тръгна.
Рейт се присъедини към Траз и Анахо.
— Е, какво ще правим сега?
— Дните ти са преброени — отбеляза мрачно Траз. — Тези жрици са истински вещици. Имахме няколко такива в нашето племе. Нещата се оправиха чак когато им светихме масълцето.
Анахо огледа с преценяващ поглед Цветето на Кат, сякаш изучаваше любопитен животински екземпляр.
— Тя е златен яо, много стара порода — мелез между Първите смугли и Първите бели. Преди сто и петдесет години тези типове се самозабравиха и дори се заеха да конструират разни сложни механизми. Дирдирите им дадоха горчив урок.
— Преди сто и петдесет години? Колко е дълга тчайската година?
— Четиристотин осемдесет и осем дни, макар да не виждам какво общо има това с нашия разговор.
Рейт запресмята трескаво наум. Сто и петдесет тчайски години съответстваха приблизително на двеста и дванадесет земни. Съвпадение? Или предците на Цветето бяха пратили радиосигнала, който го бе довел на Тчай?
Цветето на Кат гледаше Анахо с нескрито отвращение.
— Ти си дирдирчовек! — заяви тя с пресипнал глас.
— От Шесто съсловие, безупречен от главата до петите!
Девойката се обърна към Рейт.
— Тези негодници торпилираха Сетра и Балисидре, те искаха да ни унищожат, защото ни завиждаха!
— „Завиждаха“ не е най-точната дума — намеси се Анахо. — Твоите сънародници си играеха със забранени сили, с неща, които не разбираха.
— И какво стана после? — попита Рейт.
— Нищо — отвърна Илин-Илан. — Градовете ни бяха разрушени, заедно с тях фабриките и Дворецът на изкуствата, както и Златните мрежи — съкровища, събирани хиляда години. Чудно ли е, че ненавиждаме дирдирите? Повече, отколкото пнумите, повече дори от часките, повече от уонките!
Анахо повдигна рамене.
— Не съм участвал лично в изтребването на яосите.
— Но защитаваш това гнусно дело! А то е същото!
— Да поговорим за нещо друго — предложи Рейт. — В края на краищата, това са събития отпреди двеста и дванадесет години и отдавна са забравени.
— Сто петдесет и пет! — поправи го Цветето на Кат.