— Така де. Е, какво ще кажеш? Искаш ли да ти взема други дрехи?
— Да. Тези ги нося, откакто онези отвратителни жени ме отвлякоха от градината. Нямам търпение да се изкъпя. Даваха ми само вода за пиене…
Рейт остана на пост до вратата, докато девойката се изкъпа, после й подаде кат нови дрехи, закупени от керванджиите, с еднаква кройка за мъже и жени. Тя излезе в коридорчето с още мокра коса, облечена в сиви бричове и тъмножълта туника и двамата отново се спуснаха на приземния етаж, в залата за гости, а после излязоха на двора. Тук цареше нервна и тревожна атмосфера, предизвикана от приближаването на зелените часки, на около миля до кервансарая. В картечните гнезда при зъберите имаше постове, Баоджиян бе разположил така своите платформи с оръдейни кули, че да държат под обстрел всички подходи към станцията.
Зелените часки не показваха никакво намерение да нападат. Те подредиха фургоните си в дълга редица и издигнаха зад тях стотина високи черни шатри.
Баоджиян дърпаше ядосано щръкналата си брада.
— Керванът от юг никога няма да се приближи, докато чергарите са наблизо. Когато съгледвачите им видят лагера на противника, ще се върнат и ще ги предупредят да изчакат. А това означава, че ще се забавим.
Преподобната майка нададе изпълнен с негодувание вик.
— Ритуалът ще започне без нас! Трябва ли да се бавим заради всяка дреболия?
Баоджиян размаха безпомощно ръце.
— Не виждате ли, че е невъзможно да се напусне станцията? Ще бъдем принудени да се бием. Всъщност не е изключено това да стане и при сегашното положение.
Някой се провикна:
— Защо не пратите жриците да изтанцуват своя ритуален танц на часките?
— Милост за нещастните часки — отвърна друг с подигравателен смях.
Жриците си тръгнаха разгневени.
Над степта се спусна здрач. Зелените часки, разпалиха редица от огньове, на чийто фон притичваха едрите им силуети. От време на време те спираха и вторачваха погледи в кервансарая.
— Те са телепатична раса — обясни Траз на Рейт, — четат си мислите. Понякога четат дори мислите на хората… макар че аз лично се съмнявам в това. Но кой знае?
За вечеря получиха купа със ситни зелени топчета, които приличаха на грах. Фенерите в залата едва мъждееха, за да попречат на часките да видят къде са разположени часовоите. Този път мераклиите за игра бяха далеч по-малко. Илантите се наливаха с някаква упойваща напитка и гласовете им постепенно набираха сила и кураж. Наложи се ханджията да ги предупреди, че в заведението му се поддържа същият ред, какъвто и в кервана и че ако продължават да шумят, ще бъде принуден да ги прокуди в степта. Тримата се усмириха, нахлупиха шапки на очите си и задрямаха около масата.
Залата постепенно се изпразни. Рейт отведе Илин-Илан в килията до неговата, която й бе наел.
— Залости си вратата — заръча й. — И не излизай, докато не изгрее слънцето. Ако някой се опита да влезе, тропай по стената, докато ме събудиш.
Тя го погледна през процепа на вратата с изражение, което Рейт не можа да разгадае. После попита:
— Значи наистина не възнамеряваш да ме направиш своя робиня?
— Не.
Вратата се хлопна и Рейт чу хлъзгането на резето. Той се прибра в своята килия.
Нощта премина. На следващия ден зелените часки продължаваха да се навъртат край станцията и пътниците нямаше какво да правят, освен да чакат.
Придружаван навсякъде от Цветето на Кат, Рейт отиде да разгледа отблизо оръдията на керванджиите — така наречените пясъкострели. Обясниха му, че тези оръжия наистина изстрелват пясък, като зареждат песъчинките електростатично и ги ускоряват до ужасяващата скорост на светлината, увеличавайки хилядократно масата на всяко зрънце. Така при среща с твърд предмет песъчинките го пронизват, след което отделят кинетичната си енергия в експлозия. Били стари, излезли от употреба оръжия на уонките, за което говореха и надписите на неразбираем, изпълнен с разкривени геометрични фигури език върху стволовете.
Когато се върна в гостната, Рейт завари Траз и Анахо да спорят за природата на фунгите. Младежът заяви, че това са същества, създадени от пнумеците, които са използвали пнумски трупове.
— Виждал ли си някога семейна двойка фунги? Или малки фунги? Не. Те са винаги сами. Присъщото им безумие и отчаяние пречи да се кръстосват помежду си.
Анахо махна снизходително с ръка.
— Пнумите също са самотници и се размножават по необичаен начин. Необичаен за хората и получовеците, бих казал, защото системата явно задоволява самите пнуми напълно. Знаеш ли, че разполагат с архиви от милиони години?
— Чувал съм — кимна навъсено Траз.
— Преди да пристигнат часките — продължи Анахо, — тук са властвали пнумите. Обитавали селца с ниски куполовидни къщички, но от тях сега няма и следа. По наше време те живеят в пещери и тунели под старите градове и водят мизерно съществуване. Дори дирдирите смятат за лоша поличба да се безпокоят пнуми.