Да действа сега, би означавало да си навлече сериозни неприятности.
Същото беше валидно и за нощта, когато жриците вероятно щяха да са нащрек, предчувствайки готовността му за отчаяни постъпки.
Но какво щеше да стане на Фазимското кръстовище, когато жриците поемат по своя път? Нямаше никаква представа. Вероятно те щяха да вземат мерки, за да се предпазят.
Здрачът постепенно отстъпи място на нощта, откъм степта долитаха заплашителни звуци. Рейт се прибра в своята стая и се изтегна в хамака. Не можеше, нито искаше да заспи. По някое време се надигна и излезе навън.
И двете луни висяха в небето. Аз грееше на запад и не след дълго се спусна зад хълмовете. Браз, ниско над източния хоризонт, хвърляше меланхолично сияние над равнината.
Станцията бе опустяла почти напълно, виждаха се само няколко светлини, тук нямаше шумни, изпълнени с веселие зали за гости. Зад прозорците в къщата на жриците премигваха светлини, по-често от друг път, изглежда вътре цареше някаква активност. Изведнъж всички светлини угаснаха и къщичката потъна в мрак.
Неспокоен и разтревожен, Рейт я заобиколи отзад. Дали не чу някакъв шум? Той спря и се взря в тъмнината. Някъде отблизо се чуваха тихи гласове. Някой се приближаваше към него, тромава сянка в тъмнината. Внезапно сянката се раздвижи и нещо удари Рейт по главата. Светлинки затанцуваха пред очите му, светът се преобърна…
Когато дойде на себе си, първото, което чу, бе познатият скърцащ, звук, който бе доловил и по-рано — скръц-скръц… скръц-скръц. Усети, че е завързан, не можеше да помръдне ръцете и краката си. Лежеше на някаква твърда повърхност, която се тресеше и подскачаше — товарната платформа на малък фургон. Колата, изглежда, се движеше по неравен път между хълмовете. Рейт напрегна мишци. Бяха го вързали с груба връв и ожулените китки го боляха силно. Той направи опит да се отпусне, стиснал зъби. От предната част на фургона се чуваше откъслечен разговор, някой се наведе и погледна през рамо към него. Рейт се постара да лежи неподвижно, преструвайки се, че е в безсъзнание, и тъмният силует се обърна напред. Жриците, най-вероятно. Но защо го бяха вързали, вместо да го убият на място?
Рейт смяташе, че се досеща.
Той отново напрегна мишци, но само си причини нови терзания. Който и да го бе вързал, явно беше бързал да приключи по-скоро с това. Бяха му взели само сабята, все още усещаше кесията да се поклаща на колана му.
Фургонът се разтресе силно, Рейт подскочи и при това му хрумна една идея. Изви се на една страна и бавно пропълзя към задния край на фургона, плувнал в пот от страх, че някой може да го забележи. Стигна ръба на платформата, фургонът отново подскочи и Рейт тупна в прахоляка. Колата се отдалечи, друсайки се върху камъните. Без да обръща внимание на раните си, Рейт се изви, обърна се по корем, пропълзя встрани от пътя и се спусна по каменист наклон до сенчеста долчинка. Остана да лежи там, опасявайки се, че всеки момент могат да разкрият бягството му. Но скърцането на фургона бе затихнало в далечината и в нощта не се чуваха никакви звуци, освен шепота на вятъра.
Рейт се надигна, наклони се и се изправи на колене. Опипвайки наоколо в мрака, той откри камък с остър ръб и започна да търка в него вървите на ръцете. Това сякаш продължи безконечно. Китките му се разкървавиха, главата му пулсираше, завладя го странно чувство за нереалност, кошмарно усещане за единение с мрака и скалите, сякаш те всички споделяха общо съзнание. Разтърси глава, за да проясни мислите си, и отново се съсредоточи върху въжетата. Вървите най-сетне се разхлабиха и ръцете му бяха свободни.
Рейт поседя така известно време, мърдайки с пръсти, за да успокои напрегнатите си мускули. След това се наведе да развърже краката си — доста трудна операция в мрака.
Най-сетне се изправи, но му се зави свят и той се подпря на близките камъни. Браз се издигна над най-високия хълм и изпълни долината с бледо зарево. Рейт се изкатери с мъка по склона и излезе на пътя.
Огледа го в двете посоки. Някъде зад него беше Задънска станция, отпред, на неизвестно разстояние, продължаваше да се движи фургонът, вероятно по-бързо, след като жриците бяха забелязали липсата му. Почти със сигурност в същия фургон се намираше и Илин-Илан. Рейт си пое дъх и се затича по пътя, в посоката, в която бе изчезнал фургонът, приготвяйки се за продължително преследване. Според Баоджиян Фазимското кръстовище бе на половин ден път, а Сборището на неизвестно разстояние по-нататък. Изглежда този път през хълмовете бе по-къс и пряк от главния.
Пътят продължаваше да се катери, като извиваше рязко, за да се промуши през клисурите между скалите. Рейт подтичваше уморено, поемайки си мъчително въздух. Беше изгубил надежда да застигне фургона, който бе теглен от яки осмокраки животни. Стигна една клисура, където спря да си поеме дъх, после отново продължи — спускаше се към горска поляна от другата страна, заобиколена от високи дървета. Всичко наоколо бе окъпано в синкавата светлина на Браз. Дърветата имаха причудливи, странни форми, с блестящи бели стъбла, които се издигаха спираловидно и понякога се преплитаха със стъблата на съседните дървета. Листата им бяха като дълги, черни и лъскави коси и всяко от дърветата завършваше вместо с корона, с грубо оформена сфера, която като че ли едва доловимо сияеше.