Пол Уандър размаха ръка в немощен опит да ги поздрави. Единият от мъжете със стъклени топчета мигом вдигна арбалета си, но младежът му кресна нещо с гневен, заповеднически тон и мъжът отстъпи мълчаливо. Друг войн преряза ремъците на парашута и Уандър се свлече в калта.
Младежът отново изграка нещо, Уандър бе вдигнат на ръце и отнесен на брега.
Междувременно младежът насочи вниманието си към скутера. Той се покатери смело върху корпуса и надникна през катапултните отвори.
Възрастните мъже със синкави и червеникави топчета се бяха върнали обратно в сянката под дърветата и си шепнеха нещо, докато сучеха мустаци и мятаха злобни погледи към Уандър. Един от тях сграбчи с ръка емблемата на кепето си, като че предметът беше подскочил неочаквано или бе издал звук. После внезапно, сякаш стимулиран от този допир, той се приближи забързано към Уандър, извади рапирата и замахна с всичка сила. За ужас на Рейт главата на Пол Уандър се отдели от тялото му и се изтърколи в черната кал.
Младежът явно усети, че зад гърба му става нещо, защото се извърна рязко, нададе яростен вик, скочи на земята и пристъпи към убиеца. Извади сабята си, вдигна я и я залюля така, че острието й отсече емблемата от кепето на нападателя. Младежът се наведе и вдигна блестящото късче метал, сетне измъкна от колана си нож, нанесе няколко удара върху емблемата и я запрати с гневни слова в краката на убиеца. Възрастният мъж се наведе смирено, взе емблемата и отстъпи назад.
От далечината долетя вибриращ звук. Войните нададоха тихи викове, които или представляваха церемониален призив, или изразяваха обхванал ги страх, защото малко след това те хукнаха и се скриха в гората.
Ниско в небето се появи летателен съд, който първо увисна над блатото, после се спусна — въздушна платформа с дължина петнайсетина метра и ширина пет, управлявана от богато украсена беседка на кърмата. Масивни фенери, окачени на спираловидни пилони, се полюшваха в предната и задната част, двата борда бяха заградени от невисоки парапети. Върху парапетите се подпираха, накланяха, или надзъртаха поне дузина пътници, бутаха се развълнувано, подвикваха и жестикулираха, сякаш не се опасяваха, че могат да се прекатурят и да тупнат на земята.
Рейт наблюдаваше занемял от почуда снижаващата се към скутера платформа. Веднага щом се приземи, пътниците прескочиха перилата — съществата бяха от два типа, хуманоидни и нехуманоидни, макар че различията им не се набиваха веднага в очи. Нехуманоидните създания — сини часки, както предстоеше на Рейт да научи — имаха къси и яки крака, на които стъпваха важно и наперено. Телата им бяха масивни и мускулести, покрити със сини, заострени люспи, които ги караха да приличат на мравояди. Гърдите им имаха трапецовидна форма, с екзоскелетни хитинови еполети, сплетени отзад под формата на черупка. Черепът беше заострен и завършваше с рогов издатък, масивните им вежди надвисваха над орбиталните кухини, лъскавите като метални топчета очи и носовите отвърстия. Хуманоидите показваха забележително сходство със сините часки, което можеше да се дължи само на контролирано кръстосване и изкуствена намеса, ако към всичко това се прибави и старанието им да копират маниерите на своите господари. Те бяха ниски, набити и кривокраки, плоските им лица бяха лишени от брадички и почти безизразни. Носеха нещо, което наподобяваше роговите образувания на главите на сините часки, имаха същите рунтави вежди, а панталоните и жакетите им бяха обшити с люспи.
Часките и часкоидите изтичаха при скутера, общувайки помежду си с отривисти, гърлени звуци. Едни се покатериха на корпуса и надзърнаха в кабината, други разглеждаха главата и тялото на Пол Уандър, които бяха вдигнали и отнесли на платформата.
Откъм беседката долетя тревожен сигнал. Сините часки и часкоидите погледнаха към небето, после избутаха с припрени движения платформата под дърветата и се скриха сред храстите. Поляната и блатото за пореден път опустяха.
Изминаха няколко минути. Рейт затвори очи, опитвайки се да си внуши, че всичко това е някакъв злокобен кошмар и, че съвсем скоро ще се събуди в пълна безопасност на борда на „Изследовател IV“.
Бумтене на двигатели го извади от унеса. За пореден път от небето се спускаше летателна машина въздушен кораб, който, подобно на платформата, бе построен без никакво зачитане на принципите на аеродинамиката. Имаше три палуби, централна ротонда, тераси от черно дърво и мед, вирнат нос, наблюдателни куполи, оръдейни отвори и вертикална перка, върху която се мъдреше златисто-черен символ. Корабът увисна отгоре, докато тези, които се разхождаха по палубите, се струпаха да разглеждат катера. Някои от тях не бяха хора, а високи и мършави създания, напълно безкосмени, бледи като пергамент, със сурови изражения и на пръв поглед апатични, но елегантни движения. Другите, както си личеше техни подчинени, бяха човеци, макар че притежаваха подобни мършави крайници и тела и безизразни лица, безкосмени глави и внимателно контролирани маниери. И двете раси бяха издокарани с натруфени костюми, които сякаш се състояха от панделки, волани и шарфове. По-късно Рейт щеше да научи, че нехуманоидната раса се нарича дирдир, а техните човешки помощници дирдирхора. Но за момента, зашеметен от ненадейния ход, който бе предприела съдбата му, той можеше само да ги оглежда смаяно. Хрумна му неочакваната мисъл, че вероятно тъкмо тези бледи и високи създания, а може би техните предшественици на сцената на катастрофата, бяха виновници за унищожаването на „Изследовател IV“ и за проследяването на скутера до мястото на неговата гибел.