С подгизнали дрехи, цапайки през локвите, тримата най-сетне достигнаха бетонните плочи в покрайнините на Пера и решиха, че поне засега са в известна безопасност от зелените часки. Притаиха се под една надвиснала козирка, където останаха разтреперани и задъхани под несекващите напори на дъжда и вятъра. Траз обяви с философско спокойствие:
— Е, поне, стигнахме Пера, закъдето бяхме тръгнали.
— В доста окаяно състояние — съгласи се Рейт, — но сме живи.
Какво ще правим сега?
Рейт бръкна в кесията, извади предавателя и провери вектора и разстоянието.
— Сочи към Дадиче, двайсет мили западно оттук. Смятам да отида там.
Траз поклати неодобрително глава.
— Сините часки ще се разправят жестоко с теб.
Девойката от Кат внезапно се подпря на стената, скри лицето си в шепи и заплака — за първи път Рейт я виждаше да дава воля на чувствата си. Той я потупа успокоително по рамото.
— Какво те мъчи? Е, освен че ти е студено и си мокра, гладна и изплашена до смърт?
— Никога няма да се прибера в Кат. Никога! Сигурна съм в това.
— Разбира се, че ще се прибереш! Има и други кервани.
Девойката изтри разплаканите си очи и го погледна недоверчиво. Дъждът най-сетне бе започнал да отслабва. Светкавиците проблясваха на изток, гръмотевиците отслабнаха до далечен тътен. Само след няколко минути облаците се разкъсаха и върху влажните камъни затанцуваха слънчеви лъчи. Тримата измокрени бегълци се подадоха изпод козирката и едва не се сблъскаха с дребен мъж, загърнат в старо кожено наметало и понесъл наръч мокри дърва. Мъжът подскочи изплашено, изпусна вързопа и понечи да побегне, но Рейт го улови за наметалото.
— Чакай, защо си се разбързал? Кажи ни къде можем да се стоплим и нахраним.
Мъжът видимо се успокои. Огледа ги един по един изпод рунтавите си вежди, пресегна се и освободи крайчеца на дрехата си от ръката на Рейт с изражение на накърнено достойнство.
— Храна и подслон, тези неща не се предлагат тук свободно. Можете ли да си платите?
— Ами можем, естествено.
Мъжът се замисли.
— Какво пък, бих могъл да ви заведа и у дома, имам три свободни ниши… — той поклати неохотно глава. — Но ще е по-добре да идете в странноприемница „Мъртвата степ“. Ако ви взема при мен, бирниците ще ми приберат печалбата и пак няма да ми остане нищо.
— „Мъртвата степ“ най-добрата странноприемница в Пера ли е?
— Ами да, чудесно е обзаведена. Вярно, бирниците ще ви вземат по някоя и друга парица, но няма как, трябва да плащаме за нашата сигурност. В Пера само Нага Гохо и неговите бирници могат да обират и насилват и това е закон. По-добре е, отколкото ако всички го правят, нали?
— Този Нага Гохо държи Пера, така ли?
— Да, може и тъй да се каже — мъжът посочи една масивна постройка в централната част на града. — Това е неговият дворец върху цитаделата — там живее със своите бирници. Но няма да кажа нищо повече, в края на краищата те прогониха фунгите в Северна Пера, търговията с Дадиче процъфтява, бандитите заобикалят отдалече града, тъй че нещата можеха и да са по-зле.
— Ясно — кимна Рейт. — Какво пък, как да намерим тази странноприемница?
— Ей я там, в подножието на хълма. Където свършва пътят на керваните.
7.
Странноприемница „Мъртвата степ“ беше най-забележителната постройка в разрушения град: продълговата сграда със сложна конструкция от покриви и фронтони, в подножието на централния хълм на Пера. Както и при останалите ханове и странноприемници на Тчай тук имаше просторна зала с високи маси, но вместо грубо сковани пейки бяха поставени кресла с високи облегалки, изработени от лъскаво черно дърво. Три полилея от ковано желязо и цветно стъкло осветяваха помещението, по стените висяха голям брой старинни керамични маски — спомен от отдавна отминали времена на културно процъфтяване.
На масите бяха насядали все бегълци от опустошения керван, из въздуха се носеше примамлив аромат на вкусни гозби. Рейт усети, че настроението му се подобрява. Ето най-сетне възможност да се насладят на известни удобства и стил.
Съдържателят беше нисък човек с месести рамене и равно подрязана червеникава брада. Ръцете му бяха в непрестанно движение, дори краката му потропваха, сякаш целият му живот бе посветен на необяснимо и безцелно надбягване. На въпроса на Рейт дали ще ги приеме той размаха отчаяно ръце.
— Ама вие не знаете ли? Зелените демони са унищожили кервана на Баоджиян. Тук е пълно с бегълци, представа нямам къде ще ги настаня. Някои не могат да си платят, какво да ги правя? Нага Гохо ми нареди да приютя всички.