— Можеш да ми ги кажеш и сега. Кои са другите ти имена?
— Придворното ми име е Шар Зарин — отвърна свенливо девойката. Сетне се поколеба и опря глава на рамото му, а ръката на Рейт обгърна тънкото й кръстче. — Детското ми име беше Зози, но само баща ми ме наричаше така.
— Цветно име, придворно име, детско име… Какви други имена притежаваш?
— Име за приятели, тайно име и още едно. Името за приятели е… искаш ли да го узнаеш? Ще ти го кажа и тогава ще станем приятели, а ти ще трябва да ми съобщиш твоето.
— Разбира се — кимна прегракнало Рейт.
— Дерл.
Рейт целуна извърнатото й нагоре лице.
— Моето малко име е Адам.
— Това ли е името ти за приятели?
— Да май може да се нарече и така.
— Имаш ли тайно име?
— Не. Поне не го зная.
Последва тих, нервен смях.
— Какво пък, може би така е по-добре. Защото ако те попитам и ти ми го кажеш, тогава ще познавам тайните на твоята душа, и после — тя го погледна и дишането й се учести. — Трябва да имаш тайно име, такова, което е известно само на теб. Аз имам.
— И кое е твоето? — попита той, завладян от напрежението й.
Момичето доближи устни до ухото му.
— Лилае. Тя е нимфа, която живее в облаците над планината Дарамтиса и обича звездния бог Ктан — погледна го, цялата тръпнеща в очакване и Рейт я целуна трескаво. Чу тихата й въздишка. — Когато сме сами, ти ще ме наричаш Лилае, а аз ще ти казвам Ктан, и нека това е твоето тайно име.
— Щом ти харесва — засмя се Рейт.
— Ще чакаме тук, докато пристигне керван, който отива на изток — обратно през степта до Коуд, откъдето ще продължим за Драскадия и накрая от Верводей за Кат.
Той опря пръст на устните й.
— Трябва да ида в Дадиче.
— Дадиче? Градът на сините часки? Още ли те преследва тази фикс идея? Но защо?
Рейт вдигна очи към нощното небе, сякаш се опитваше да почерпи сили от звездите, макар че нито една от тях не се виждаше. Какво да й отговори? Ако й каже истината, може да го сметне за луд, въпреки че най-вероятно тъкмо нейните предци бяха пратили сигнала до Земята.
Поколеба се, ядосан от собствената си нерешителност. Цветето на Кат — Илин-Илан, Шар Зарин, Зози, Дерл, Лилае, в зависимост от социалните условности — положи ръка върху неговата и се вгледа в лицето му.
— Сега, когато зная, че ти си Ктан, а ти знаеш, че съм Лилае, твоят ум е и мой и твоите удоволствия са мои. И тъй, какво те тегли към Дадиче?
Рейт си пое дълбоко въздух.
— Пристигнах в Котан с космически кораб. Сините часки едва не ме погубиха и откараха моя кораб в Дадиче — поне така предполагам. Трябва да си го върна.
Цветето на Кат го гледаше объркано.
— Но къде се научи да управляваш космически кораб? Ти не си дирдирчовек, нито уонкоид. Или си?
— Разбира се, че не съм. Не повече от теб. Научиха ме.
— Каква мистериозна история! — ръката й неволно го стискаше за рамото. — И какво ще направиш ако успееш да си върнеш кораба?
— Първо, ще те откарам в Кат.
Пръстите го стиснаха по-силно, очите й търсеха неговите в мрака.
— А след това? Ще се върнеш ли в твоята страна?
— Да.
— Имаш ли там жена… съпруга?
— О, не. Нямам си.
— Някой, който да знае тайното ти име?
— Нямах тайно име, докато ти не ми измисли.
Момичето отдръпна ръка от рамото му и зарея тъжен поглед към руините на Пера.
— Ако отидеш в Дадиче, те ще те подушат и убият.
— Да ме „подушат“? Какво искаш да кажеш?
Тя се извърна и го стрелна с очи.
— Ти си истинска загадка! Знаеш толкова много и същевременно толкова малко. Човек би си помислил, че си от най-далечния остров на Тчай. Обонянието на сините часки е по-силно дори от зрението им!
— И въпреки това смятам да си опитам късмета.
— Не те разбирам — въздъхна тя с приглушен глас. — Казах ти името си, издадох ти най-съкровената си тайна, а ти дори не се трогна. И не пожела да промениш намеренията си.
Рейт я улови за ръцете. В началото тя остана вцепенена, но постепенно се отпусна.
— Не е вярно, че не си ме трогнала — рече й. — Напротив. Но наистина трябва да отида в Дадиче — заради теб и заради мен.
— Защо заради мен? За да ме откараш в Кат?
— Това и нещо повече. Харесва ли ти да сте под властта на дирдири, часки и уонки, да не говорим за пнумите?
— Не зная… не съм се замисляла за това. Нали все ни повтарят, че хората са уроди. Макар безумният крал Хопсин да твърдеше, че хората произхождат от далечна планета. Опита се да ги повика на помощ, но, разбира се, те не дойдоха. Това беше преди сто и петдесет години.
— Доста дълго време за чакане — съгласи се Рейт. Целуна я отново и тя му позволи, но не отвърна. Треската беше преминала.