Минаха през центъра на Пера, където хора от всякакви човешки породи си бяха построили примитивни къщи от каменни плочи. Населението на града се оказа далеч по-голямо, отколкото Рейт бе предполагал, и вероятно наброяваше четири-пет хиляди души. Над всичко това се издигаше старата цитадела, в която живееше Нага Гохо със своите бирници.
Когато излязоха на централния площад, двамата бяха принудени да спрат при вида на ужасяващата гледка, която се разкри пред тях. Зад огромна бесилка имаше няколко дръвника, изцапани с потъмняла кръв. На два съседни кола стърчаха набити до кръста мъже. От една кула се поклащаше малка клетка, вътре бе натикано голо, потъмняло от слънцето същество, почти напълно изгубило човешкия си облик. Наблизо се разхождаше един бирник — дебеловрат младеж, облечен с жилетка и дълга до коленете черна престилка — униформата на бирниците. Рейт дръпна юздите на скакуна и се обърна към бирника.
— Какво е престъплението на този нещастник? — посочи той мъжа в клетката.
— Неподчинение, възпротиви се, когато Нага Гохо привика дъщеря му на служба.
— И колко още ще виси там?
Бирникът вдигна безразличен поглед.
— Предполагам, че ще издържи още три дена. Дъждът го поосвежава и има какво да пие.
— Ами тези? — Рейт извърна поглед към набучените на кол трупове.
— Дезертьори. Негодници, които се опитаха да избягат с парите, дадени им от Нага Гохо.
Анахо се приближи и дръпна спътника си за ръката.
— Да вървим.
Рейт се обърна неохотно — невъзможно беше да се поправят всички злини на тази окаяна планета. Но докато поглеждаше през рамо към нещастния човечец в клетката, почувства, че го изпълва срам. Какво би могъл да направи? Да се опълчи открито срещу Нага Гохо, би означавало да изложи живота си на риск без полза за когото и да било. Ако можеше да си върне кораба и да отлети на Земята, навярно би могъл да допринесе за подобряване на условията, в които живееха хората на Тчай. Последната мисъл го накара да прогони жестоката сцена от главата си и да продължи по пътя.
Извън очертанията на Пера имаше неравни парчета земя, нивички, в които местните хора отглеждаха растения за прехрана. По пътя към Дадиче трополяха каруци, натоварени със земеделска продукция — търговия, която изненада Рейт, който очакваше животът по тези места да е замрял.
Двамата изминаха около десетина мили, приближавайки се към верига от ниски хълмове. Тук пътят навлизаше в тясна клисура, затворена с висок портал, и те бяха принудени да спрат и да изчакат, докато пост на бирници инспектираше товара на една каруца пред тях. Когато дойде техният ред, им заявиха, че трябва да платят по един секвин, за да преминат.
— Нага Гохо не пропуска нито една възможност да забогатее — изръмжа Рейт, след като прекосиха през портата. — Какво прави с цялото това богатство?
Анахо повдигна рамене.
— Какво прави човек с богатството си?
Пътят продължаваше да се вие през клисурата. От другата й страна се простираше страната на сините часки — гориста местност, набраздена от малки реки и безброй езера. Имаше най-различни видове дървета — палми с червеникави листа, зелени иглолистни великани, черни дънери с множество клони, от които се поклащаха бели плодове, цели горички с адарак. Целият пейзаж бе като една голяма градина, отглеждана и поддържана с педантична загриженост.
Под тях лежеше Дадиче — град с ниски и плоски къщи, скрити под тонове листа. Невъзможно бе да се определят размерът и броят на населението на града, защото нямаше видима разлика между заселената част и парка. Рейт беше принуден да признае, че сините часки умеят да си създават среда за живеене.
Анахо, който бе привикнал с подобни гледки, заговори снизходително:
— Колко типично за душевността на часките — хаос, липса на форма и ред. Виждал ли си дирдирски градове? Ето това е гледка, от която ще ти секне дъхът! Истински аристократи, повярвай ми! А тази селска идилия… — Анахо махна презрително с ръка — просто отразява прищевките на сините часки. Вярно, не са апатични и покварени като старите часки — помниш ли Голее? — но да не забравяме, че онези са отмиращ вид от двайсет хиляди години… Е, какво ще правим сега? Какъв е този инструмент?
Рейт бе извадил предавателя, за да провери данните на малкия дисплей.
— Това — обясни той — е прибор, който показва посоката и разстояние от три мили и половина — той чукна с пръст върху индикатора. — Линията преминава през най-високата сграда в селището. И разстоянието съответства.
Анахо бе втренчил очарован поглед в миниатюрния прибор.
— Откъде взе този инструмент? Никога досега не съм виждал подобна изработка. И надписите — не са на дирдирски, не ми приличат и на часки или уонкски! Да не би да съществува някое затънтено кътче на Тчай, където получовеците произвеждат подобни неща? Това е изумително! А бях сигурен, че хората не са в състояние да се занимават с друго, освен с примитивно земеделие!