— Анахо, приятелю мой — заговори Рейт, — много неща има да учиш. Чакат те още доста изненади в този живот.
Рейт извади визоскопа от торбата и огледа околния район. Проследи маршрута на пътя надолу по хълма, през гора от дървета с огненочервени листа, до една стена, която досега не бе забелязал и която очевидно пазеше Дадиче от зелените часки. Пътят преминаваше през портал в стената и продължаваше през града. На приблизително равни интервали по него се виждаха каруци, натоварени с различни стоки — тези, които влизаха, караха земеделска продукция, а напускащите носеха сандъци, вероятно с промишлени стоки.
Анахо бе втренчил поглед във визоскопа. На лицето му отново бе изписана изненада, но този път се въздържа от коментари.
— Няма смисъл да продължаваме по пътя — заяви Рейт. — Ще се спуснем надолу по склона, докато се приближим до голямата сграда.
Анахо не възрази, двамата яздиха на юг още около миля и от време на време Рейт сверяваше посоката с предавателя. По някое време спряха и той кимна.
— Няма никакво съмнение, онова, което ми взеха и което искам да си върна, е там.
Дирдирчовекът изкриви устни в насмешлива усмивка.
— Това добре, но как ще го вземеш? Не можеш да отидеш до Портата, да потропаш с юмрук и да кажеш: „Ей, я ми върнете моето!“ Чака те разочарование. Съмнявам се и да си толкова ловък крадец, че да надхитриш часките. Какво смяташ да правиш?
Рейт гледаше с копнеж високата куполовидна сграда.
— Първо, ще разузнаем отблизо. Трябва да надзърна в онази сграда. Защото това, което търся, може въобще да не е там.
Анахо поклати укорително глава.
— Говориш с гатанки. В началото заяви, че предметът, който ти трябва, е там, а сега изразяваш съмнение.
Рейт се засмя, далеч по-уверено, отколкото се чувстваше. Сега, когато бяха съвсем близо до Дадиче и вероятно до космическия кораб, идеята да си го върне поглъщаше цялото му съзнание.
— Стига за днес. Да се прибираме в Пера.
Те препуснаха обратно и излязоха на пътя, където спряха, загледани във върволицата от каруци и платформи. Някои бяха теглени от животни, други се задвижваха с мотор. Тези към Дадиче караха храна: едри, подобни на дини плодове, вързопи с тръстика, чували с белезникави изпражнения, отделяни от блатните насекоми, мрежи с виолетови мехури.
— Тези каруци отиват в Дадиче — посочи Рейт. — Защо да не опитаме да влезем с тях?
Анахо поклати печално глава.
— Сините часки са непредсказуеми. Спипат ли те, не знаеш какво те чака. Може да те накарат да им изпълняваш всякакви циркаджийски номера. Като да вървиш по тел, опъната над яма с изпражнения или изгладнели скорпиони. Опиташ ли да се закрепиш, те ще нагорещят телта или ще пуснат по нея електрически ток, за да подскачаш и да правиш всякакви маймунджилъци. А може и да се озовеш в стъклен лабиринт в компанията на разярен фунг. Или да те пуснат със завързани очи в амфитеатър, из който обикаля циклодон — също със завързани очи. Ако пък си дирдир или дирдирчовек, ще те натоварят да решаваш логически задачи под заплахата, ако се провалиш, да бъдеш подложен на изтезания. Изобретателността им е безгранична.
Рейт разглеждаше намръщено града.
— Каруцарите не рискуват ли да изпитат същото?
— Те имат разрешение да влизат и да излизат, стига да не нарушават законите и реда.
— Тогава ще вляза като каруцар.
Анахо кимна.
— Най-очевидният подход. Ако ще го правиш, свали тези дрехи, натъркай се с кал, опуши се с дима на горящи кости, разходи се върху животински изпражнения, натъпчи се с пенибела, рамниче и вонянка и намажи кожата си с животинска мас. И като последна предпазна мярка никога не минавай откъдето духа вятърът покрай някой часк и не издишвай в близост до него, за да не долови мириса на зъбите и дъха ти.
Рейт си позволи една суха усмивка.
— С всяка измината минута този план ми се струва все по-неприемлив. Вярно, не ме е страх да умра. Въпросът е, че преди това бих искал да свърша някои важни неща. Като да върна онова момиче в Кат.
— Пфу! — изсумтя презрително Анахо. — Ставаш жертва на собствената си сантименталност. Това момиче е суетно и самовлюбено, само ще ти създаде проблеми. Остави я — нека й се случи каквото й е писано.
— Ако не беше суетна, щях да си помисля, че е глупава — подметна замислено Рейт.
Анахо целуна демонстративно върховете на пръстите си.