Рейт и Цветето се отправиха към странноприемницата. Докато се отдалечаваха, чуха чернобрадият да казва:
— Е, добре, хора, месеци наред търпяхме да се гаврят с нас. Но сега има надежда. Искам двайсет въоръжени мъже — желаещите да пристъпят напред. Нага Гохо се измъкна само с обесване, нека покажем на бирниците, че има и по-болезнени начини…
Илин-Илан улови Рейт за ръката и я целуна.
— Благодаря ти, Адам Рейт — прошепна тя.
Рейт обгърна кръста й с ръка, тя спря и се подпря на него, отново разплакана от преживяното и от изтощение. Рейт я целуна по челото, после, когато тя вдигна внезапно лице, по устата, въпреки че не бе имал такова намерение.
Не след дълго двамата се върнаха в странноприемницата. Траз беше заспал в едно сепаре на гостната. До него седеше Анахо.
— Как е той? — попита Рейт.
— Не чак толкова зле — отвърна пресипнало дирдирчовекът. — Почистих раните на главата. Дълбоки са, но няма счупено. Утре ще бъде на крака.
Рейт се върна в залата за гости. Цветето на Кат бе изчезнало. Рейт изяде замислено купа с варено месо и се качи на втория етаж, където тя го очакваше.
— Имам още едно име — рече, когато той влезе, — последното, името, предназначено за моя любим. Ако се приближиш, ще ти го кажа…
Рейт се приближи и тя му прошепна името в ухото.
10.
На следващата сутрин Рейт посети товарната рампа в южния край на града — мястото, където пристигаха каруците и моторните коли от околностите. Тук цареше трескава активност, по платформите се движеха върволици от хамали, натоварили различни стоки и земеделски продукти. Из въздуха ехтяха викове и проклятия, примесени с мученето на впрегатните добичета и бумтенето на машините, миришеше на пушек и на животински изпражнения.
Някои от превозните средства се управляваха от кормчия или каруцар и помощник, но повечето бяха с едночленен екипаж. Рейт избра една такава моторна платформа.
— За Дадиче ли пътуваш днес?
Кормчията, дребен човек с тясно черно лице, което сякаш се състоеше само от нос и издадено чело, кимна отсечено.
— Аха.
— Когато пристигнете в Дадиче, каква е процедурата?
— Може и да не стигна там, ако си губя времето в празни приказки.
— Не се безпокой, ще ти платя за изгубеното време. Та какво правиш там?
— Отивам до рампата, хамалите ме разтоварват, един чиновник ми дава разписка, излизам през портата и получавам секвини или възложително, ако ми възложат поръчка да откарам друг товар. Във втория случай отивам с възложителното в някоя фабрика или склад, товаря и поемам обратно към Пера.
— С други думи — няма никакви ограничения за влизане в Дадиче?
— Е, разбира се, че има ограничения. Не позволяват коли и каруци в градините, нито покрай реката. Не дават и да припарваме до южната част на града, където е хиподрумът. Говорят, че там се провеждали състезания с дирдирски колесници.
— Но навсякъде другаде няма забрани?
Кормчията погледна Рейт с присвити очи.
— Защо ме разпитваш за тези неща?
— Защото искам да дойда с теб до Дадиче и да ме върнеш обратно.
— Невъзможно. Нямаш разрешително.
— Ти ще ми намериш.
— Ясно. Значи си готов да платиш?
— Стига сумата да е разумна. Колко ще искаш?
— Десет секвина. И още пет за разрешителното.
— Много е! Десет за всичко или дванайсет, ако ме откараш, където ти наредя!
— Ха! За глупак ли ме вземаш? Може да поискаш да те откарам на Фаргонския полуостров.
— Няма да рискуваме чак толкова. Една малка разходка до Дадиче, за да огледам някои неща.
— Може, но за петнадесет секвина, нито грош по-малко.
— Уф, добре. Но ще искам да ми намериш дрехи като твоите.
— И не само това — имам и други съвети за теб: не носи метални предмети, защото това може да задейства алармите им. Махни всички стари дрехи, накисни се в кал и се натъркай с анелови листа. Трябва и да дъвчеш анел, за да прикриеш дъха си. При това се захващай още отсега, защото тръгваме след половин час.