— Не и не!
Рейт отново хвърли поглед, изпълнен с копнеж, към сградата и двора. Толкова близо и същевременно тъй далече… Ядосваше се на себе си, на непреодолимите пречки, на сините часки, на Емник, на планетата Тчай. Петдесетина метра — работа за половин минута.
— Чакай ме тук — подхвърли той на Емник и закрачи право към портала.
— Върни се, ей, върни се веднага! — извика отзад пресипнало кормчията. — Да не си се побъркал?
Но Рейт само ускори крачка. На площадката до сградата имаше неколцина часкоиди, вероятно работници, които не му обърнаха внимание. Рейт забърза още повече. До портала оставаха само десетина метра. От него тъкмо излизаха трима сини часки. Сърцето на Рейт се разтуптя, дланите му се изпотиха. Сините часки със сигурност бяха подушили потта му, дали щяха да познаят, че мирише на страх? Изглеждаха погълнати от делата си и сякаш не му обръщаха внимание. С наведена глава и лице, скрито под широкополата шапка, Рейт забърза край тях. После, когато до портала оставаха няколко метра, тримата се извърнаха едновременно, сякаш по даден сигнал. Един от тях го заговори с креслив, превзет глас, думите бяха оформени от органи, различни от гласните струни.
— Човеко! Къде си тръгнал?
Рейт спря и отговори с обяснението, което беше измислил, докато пресичаше голямата улица.
— Идвам за старо желязо.
— Какво старо желязо?
— В сандък край портала — така ми казаха.
— Ах! — гъргорещ и бълбукащ звук, който Рейт не можа да интерпретира. — Няма старо желязо!
Един от другите промърмори нещо тихо и тримата изсъскаха едновременно, което вероятно бе аналог на човешкия смях.
— Старо желязо, а? Няма във фабриката. Но там — виждаш онази сграда? Там намериш старо желязо!
— Благодаря — отвърна ентусиазирано Рейт. — Все пак ще хвърля едно око — той измина последните метри, които го деляха от разтворения портал, и надзърна в обширното пространство отвъд, където бръмчаха машини, миришеше на метал и смазочно масло и на озон. В близкия край бяха подредени завършени секции на въздушна платформа, готови за сглобяване. Край тях работеха сини часки и часкоиди без видими признаци за кастово разделение. Покрай стените, както в много земни заводи или цехове, имаше тезгяхи, ракли и сандъци. В центъра бе положена цилиндрична секция на летателен апарат, който наподобяваше средно голям космически кораб. Зад него, почти скрито от корпуса, се мярна нещо познато — разузнавателният кораб, с който Рейт бе пристигнал на Тчай.
На пръв поглед не се виждаха никакви поражения по обшивката. Дори и двигателят да беше разглобен, нямаше как да определи от това разстояние. Това бе всичко, което Рейт успя да види. Тримата часки бяха замръзнали на няколко метра зад него и масивните им, покрити със синкави люспи глави помръдваха лекичко, сякаш душеха. Рейт осъзна, че точно това правят — улавяха миризмата му. В позата им пролича внезапно пробуден интерес и те изведнъж се отправиха към него.
Един от тях заговори с дрезгав, зловещ глас:
— Човеко! Внимание! Върни се веднага! Там няма старо желязо.
— Ти миришеш на човешки страх — добави вторият. — Миришеш на странни вещества.
— Болен съм — отвърна Рейт.
— Миришеш като странно облечения човек, който намерихме в странния космически кораб — добави третият. — Има нещо фалшиво в теб.
— Какво търсиш тук? — попита първият. — Кой те праща да шпионираш?
— Никой, аз съм кормчия, трябва да се връщам в Пера.
— Къде ти е колата? Не си дошъл пеша.
Рейт се насочи към изхода.
— Колата ми е на улицата — той вдигна ръка, после се ококори. От Емник и товарната платформа нямаше и следа. Рейт бързо се съвзе. — Колата ми! Откраднали са я! — провикна се с престорена уплаха. — Кой може да я е взел? — той размаха ръка за сбогом на тримата часки и се затича по затревената част между двата пътя.
Когато стигна храсталак с бели, пухкави като вълна цветове и широки зелени листа, той спря и се обърна, ала това, което видя, не го успокои по никакъв начин. Единият от тримата часки тичаше само на няколко крачки зад него и беше насочил някакъв инструмент с дълга пръчка към храста. Вторият говореше с тревожен вид в устройството в ръката му. Третият бе пресякъл портала и оглеждаше двора вътре, сякаш да провери дали всичко си е на мястото.
— Е, сега вече я загазих — промърмори Рейт. — Сам се напъхах в капана — той понечи да се обърне, но спря, забелязал група часкоиди, издокарани във виолетово-сиви униформи, които се появиха при портала, яхнали издължени и ниски мотоциклети. Сините часки им дадоха кратки напътствия, сочейки към храсталака между пътищата. Рейт не сметна за необходимо да губи повече време. Той изтича на пътя тъкмо когато наблизо преминаваше една кола, метна се в каросерията и се притаи между празните кошници, без да бъде забелязан от кормчията.