Рейт погледна назад към града. Поне дузина въздушни шейни се рееха в небето. Те летяха ниско над района, който току-що бе прекосил, влачейки под себе си черни цилиндри с антени — вероятно обонятелни детектори. Достатъчно бе някоя от шейните да се доближи или дори да се озове от подветрената страна, и Рейт щеше да бъде засечен. Трябваше час по-скоро да намери прикритие и тъмната сграда до стената изглеждаше единствената подходяща възможност.
Рейт продължи да се озърта още пет минути. Не забеляза никакво движение в сградата. Напрягаше слух, но не дочуваше никакви шумове. Въпреки това все още не намираше кураж да я доближи. От друга страна, не биваше и да остава на мястото си. Той развърза импровизираните си подметки и направи няколко предпазливи крачки. Сетне, дочул шум зад гърба си, отново се върна в скривалището.
Звуците бяха ритмични удари на гонг. По пътя се приближаваше процесия от часкоиди, облечени в сиво-бели роби. Най-отпред четирима от тях носеха открит ковчег, в който бе положен загърнат в бяло платно труп. Следваха ги часкоиди, мъже и жени, които пееха и надаваха пронизителни крясъци. Навярно сградата беше мавзолей или погребален дом, на това се дължеше и мрачният, й изглед, както и фактът, че е необитаема.
Ударите на гонга постепенно се забавиха. Групата спря пред портала. Гонгът утихна. В пълна тишина четиримата отнесоха ковчега на терасата и го положиха тържествено. Опечалените се отдръпнаха назад и зачакаха. Гонгът отекна само веднъж.
В стената се появи процеп, който постепенно се разширяваше, превръщайки се във врата, зад която сякаш имаше бездна. Ярък лъч златиста светлина обля трупа. Отдясно и отляво излязоха двама сини часки, издокарани в ритуални одежди с множество коланчета, петлици, златисти листенца и пискюли. Те приближиха трупа, повдигнаха покривалото, под което се виждаше лице, полускрито под нахлупения фалшив скалп, сетне пристъпиха встрани. Спусна се завеса и скри трупа.
Измина близо минута. Златистият лъч се превърна в ослепителен блясък, отнякъде долетя жалостива мелодия, която като че бе изтръгната от струните на разстроена арфа. Завесата се вдигна. Трупът лежеше на същото място, но черепът му бе разтворен и в зейналия отвор седеше миниатюрна фигура на син часк, втренчила поглед в опечалените.
Гонгът отброи единайсет тържествени удара. Сините часки се провикнаха:
— Въздигането е налице! Човекът премина в по-горното си състояние! Всички вие бяхте свидетели на чудото на природата! Вдъхнете ликуващото му ухание! Човекът на име Загел Едгиз даде душата си, на този малък зародиш! Възможно ли е да има по-голямо блаженство? Само с усърдие, с упорито прилагане на изпитаните принципи на живот това величие ще споходи всеки един от вас! В своя първи живот аз бях Сагаза Осо — обяви часкът.
— А аз — жена на име Дисун Фуруиг — добави вторият. — Така ще стане и с вас. Вървете си и отнесете радостта в сърцата си! А ние ще намажем зародиша на Загел Едгиз с целебни масла и ще върнем празната черупка в земята. След две седмици можете да посетите своя обичан Загел Едгиз!
Опечалените, които вече не изглеждаха тъй печални, се върнаха обратно по пътя под веселите звуци на гонга и скоро се изгубиха зад хълма. Ковчегът с трупа и фигурката на часка се плъзна през отвора в сградата. Часките я последваха и вратата се затвори.
Рейт се засмя тихо, но млъкна веднага щом зърна една шейна да кръжи ниско в небето. Той се прокрадна през храстите и доближи погребалния дом. От часките нямаше и следа, Рейт заобиколи откъм задната страна на сградата, където тя опираше в стената.
В приземния етаж имаше арковиден вход. Рейт се заслуша и долови равномерно бумтене на машина. Той потрепери при мисълта за зловещата функция, която вероятно изпълняваше. Когато надзърна в мрака, видя само склад, хранилище за ненужни вещи. На рафтовете и лавиците имаше гърнета, делви, купища стари дрехи, изоставени и покрити с прахоляк машинарии с неясно предназначение. В стаята цареше хаос и изглежда, тук рядко се влизаше. Рейт огледа за последен път небето и се шмугна вътре.
Помещението се свързваше с друго през ниска арка. Имаше друга стая след първата, после още една и още една, всичките озарени от бледата светлина на лампите на тавана. Рейт се притаи зад една ракла и зачака.
Измина час, после още един. Рейт започна да губи търпение и реши да разузнае наоколо. В една странична стаичка откри сандък с изкуствени темета, всяко снабдено с надпис и неясни знаци. Той избра едно и го пробва. Изглежда, му пасваше добре — Рейт го свали и махна надписа. От купчината стари дрехи си хареса наметало и се загърна с него до брадичката. Надяваше се, че от известно разстояние и без да привлича вниманието, ще го сметнат за часкоид.