Минаха по лъкатушещия път и скоро високата каменна постройка се възправи пред тях. Те прекосиха усойния двор и влязоха в големия хол. Богатствата на Нага Гохо — масивните маси и скамейки, килимите, закачалките, лампите на триножници, подносите и чайниците, вече бяха покрити с тънък слой прах.
От едната страна на хола се намираха спалните, които миришеха на влажни завивки и ароматични вещества. Трупът на наложницата на Нага Гохо лежеше така, както Рейт го бе заварил. Групата бързо се отдръпна назад.
От другата страна на хола имаше складове, натъпкани с грабени вещи — денкове с платове, сандъци с кожа, наръчи с рядка дървесина, инструменти, оръжия, прибори, кюлчета необработени метали, стъкленици с есенции, книги с кожени подвързии и черни страници, изписани със сиви точки, които според Анахо били фабрични наръчници на уонките. В една ниша имаше ковчеже, пълно до половината със секвини. Два малки сандъка съдържаха скъпоценни камъни, украшения, накити. Членовете на комитета се въоръжиха с изкусно изработени стоманени саби с гравирани ефеси и предпазители, Траз и Анахо последваха примера им. След като хвърли срамежлив поглед на Рейт, Траз се издокара с красиво златисто охрено наметало, ботуши от мека черна кожа и лъскав шлем от тънка стомана с протектор, който се спускаше над врата и шията.
Рейт откри няколко десетки лъчемета с изчерпани батерии. Тези, по думите на Анахо, се презареждали от акумулаторите, с които се задвижвали и товарните платформи — факт, който явно бе убягнал на Нага Гохо.
Слънцето вече клонеше към западния хоризонт, когато най-сетне напуснаха мрачния дворец. Докато пресичаха двора, Рейт забеляза една ниска врата в странична ниша. Побутна я с рамо и отзад се показа каменно стълбище. Отдолу повя миризмата на мухъл, разложение, мръсотия и още нещо — тежка и влажна миризма, от която космите по гърба на Рейт настръхнаха.
— Тъмница — обясни лаконично Анахо. — Слушай.
Тих, дрезгав шепот долиташе отдолу. Зад вратата Рейт напипа лампа, която май не работеше. Анахо чукна стъклената крушка и помещението се озари от бледо сияние.
— Дирдирите ги правят — обясни той.
Готова за всичко, групата се спусна по стълбите и се озова в подземие с висок таван. Траз улови Рейт за ръката и посочи — тъмен силует помръдваше безшумно в мрака отсреща.
— Пнум — прошепна Анахо и помръдна зиморничаво рамене. — Въдят се из руините на Тчай, като червеи в старо дърво.
Висока лампа хвърляше слаба светлина, на която различиха клетки в дъното на помещението. В някои от тях имаше кости, в други — купчини разлагаща се плът, в трети — същества, чиито звуци бяха чули на повърхността.
— Вода, вода — повтаряше едно от съществата. — Дайте ни вода!
Рейт доближи лампата до клетката.
— Часкоиди.
Той напълни метално канче от кацата с вода в ъгъла и го пъхна през решетките. Часкоидите пиха жадно и поискаха още.
Масивни клетки с яки решетки в ъгъла на подземието бяха обитавани от две неподвижни фигури с щръкнали конусовидни скалпове.
— Зелени часки — прошепна Траз. — За какво ли са му притрябвали на Нага Гохо?
— Вижте, гледат само в една посока — вдигна ръка Анахо. — Посоката, в която е тяхната орда. Те са телепати.
Рейт донесе две канчета с вода и ги промуши в клетката на зелените часки. Съществата се пресегнаха и пресушиха съдините в миг.
Рейт се върна при часкоидите.
— От колко време сте тук?
— О, много, страшно много — изхриптя един от пленниците. — Не мога да определя колко дълго.
— Защо ви държат затворени?
— От жестокост! Защото сме часкоиди!
Рейт се обърна към членовете на комитета.
— Знаехте ли, че са затворени тук?
— Не! Нага Гохо правеше каквото си пожелае.
Рейт дръпна резето и отвори вратата.
— Излизайте, свободни сте. Хората, които ви плениха и затвориха, са мъртви.
Часкоидите пристъпиха плахо напред. Те наобиколиха кацата и се заеха да утоляват жаждата си. Рейт отиде да огледа зелените часки.
— Много странно, наистина много странно.
— Може би Гохо ги е използвал като указатели — подметна Анахо. — За посоката, в която се намира тяхната орда.
— Никой ли не може да разговаря с тях?
— Те не говорят, обменят мисли.
Рейт се върна при членовете на комитета.
— Пратете десетина мъже да свалят клетката на площада.
— Как не! — изръмжа Брантего, сивият. — По-добре да убием тези грозни чудовища! Да видим сметката и на часкоидите!
Рейт му хвърли гневен поглед.
— Ние не сме бирници! Убиваме само когато е необходимо! Колкото до часкоидите, нека, ако искат, се върнат на служба при своите господари, или да живеят като свободни хора.