Брантего плесна възмутено с ръце.
— Те разполагат с хиляди войници часкоиди. Имат въздушни кораби и лъчеви оръжия — докато ние сме само хора, въоръжени предимно арбалети.
— Арбалетите убиват също така сигурно, както и лъчевите оръжия — отвърна Рейт.
— Но корабите, картечниците, мощта и интелигентността на сините часки! Те ще ни изтребят и ще превърнат Пера в кратер.
Чергарят Тостиг реши да го прекъсне:
— Дълго време им служехме вярно за жалки грошове. Те ни презират. Защо им е да се занимават с нас, след като ни мислят за плява?
— Защото така постъпват сините часки! — Тостиг поклати глава.
— По-скоро старите часки. Но не и сините. Те биха предпочели да ни обсадят, да ни оставят да измрем от глад и да отведат вождовете ни в Дадиче, за да ги накажат.
— Има основание — съгласи се Анахо. — Но кой може да знае със сигурност как ще постъпят сините часки? Всички часки са безумци, по един или друг начин.
— Тъкмо по тази причина — заговори отново Рейт — смятам, че трябва да отвърнем с прищявка на прищевките им!
Брантего подсмръкна презрително.
— Май прищевките са единственото, в което можем да се мерим със сините часки.
Обсъждането продължи, даваха се предложения, които се обмисляха и отхвърляха, докато най-сетне се стигна до неохотно съгласие. Пратиха вестоносци да вдигнат населението. Сред негодуващи викове и детски рев жените, децата и старците бяха натоварени на оцелелите фургони и каруци и пратени на двайсетина мили навътре в степта, където да изградят временен лагер.
След това, въоръжена с всичко, с каквото разполагаше, милицията се отправи в ускорен марш към Белбалската клисура.
Рейт, Траз и Анахо останаха в Пера. Те увиха клетката със зелените часки с голямо платнище и я натовариха на въздухолета. По изгрев-слънце Анахо вдигна кораба и го насочи в посоката, в която гледаха зелените часки: на североизток. Прелетяха двайсет мили, после, още двайсет и тогава Траз, който наблюдаваше зелените часки през един отвор, извика:
— Те се обръщат, обръщат се на запад!
Анахо изви носа на кораба в същата посока и след няколко минути забелязаха лагера на зелените часки сред ниски, подобни на треви дървета, на брега на едно блато.
— Не се приближавай твърде много — нареди Рейт, докато оглеждаше лагера през визоскопа. — Достатъчно е да знаят, че техните са наблизо. Да се връщаме в Белбалската клисура.
Въздухолетът изви на юг, носейки се ниско над верига от скали, извърнати с лице към Шанизадския океан. Когато наближиха Белбалската клисура, избраха едно място, откъдето да наблюдават едновременно Дадиче и Пера.
Изминаха два часа. Рейт започна да губи търпение. Плановете му бяха построени върху хипотези и рационални предположения и най-вече върху прословутата склонност към прищевки на сините часки. И ето че за негово облекчение, откъм Дадиче се приближаваше, дълга черна колона. Когато погледна нататък през визоскопа, Рейт преброи стотина фургона, натоварени със сини часки и часкоиди, както и много други същества, въоръжени до зъби или носещи снаряжение.
— Този път — заяви Рейт — ни приемат сериозно — той огледа небето. — Не виждам въздухолети, но сигурно са пратили няколко на разузнаване. Време е да действаме. До половин час ще наближат Белбалската клисура.
Спуснаха се с платформата в степта и се приземиха на няколко мили южно от пътя. Тук изтърколиха клетката на земята и махнаха платнището. Подобните на чудовища зелени войни скочиха и огледаха напрегнато хоризонта.
Рейт отключи вратата, дръпна резето и се върна на кораба, който Анахо незабавно издигна. Зелените часки напуснаха клетката с триумфални викове и изправиха мускулестите си тела в цял ръст. Вдигнаха металносивите си очи към кораба и размахаха ръце в израз на сляпа ненавист. После се обърнаха на север и се затичаха през степта.
Фургоните от Дадиче вече навлизаха в клисурата. Зелените часки ги забелязаха, спряха учудени, сетне хукнаха към един храсталак, и се притаиха там, съвършено неподвижни, почти невидими.
Колоната се извиваше надолу по пътя от клисурата и скоро се разпростря на цяла миля дължина по пътя през равнината.
Анахо издигна кораба до едно сенчесто дере и се приземи. Рейт огледа небето за вражески летателни съдове, след това обърна взор на изток. Притаени в шубраците, зелените часки оставаха невидими. Военната сила на Дадиче беше като страховита гигантска стоножка, пълзяща към руините на стария град.