Лагерът на зелените часки бе само на четирийсет мили северно оттук.
Рейт се върна при кораба.
— Направихме каквото можахме. Сега остава да чакаме.
Експедицията на сините часки наближи Пера и както предния ден се раздели на четири отряда, които заобиколиха изоставените руини. Блеснаха лъчеви оръжия, прицелени в подозрителните места, съгледвачи изтичаха напред, под прикритието на гъстия огън. Те достигнаха първите камъни и след като не забелязаха никакви признаци за съпротива, спряха, за да се прегрупират и да получат нови задачи.
Половин час по-късно съгледвачите се върнаха от града, подкарали със себе си онези граждани, които поради глупост или инертност бяха предпочели да останат в Пера.
Изминаха още петнайсет минути, докато пленниците бъдат разпитани. Последва кратък период на колебание в командването на сините часки. Очевидно не бяха очаквали да заварят града опразнен и сега се чудеха какво да предприемат.
Отредите, които бяха заобиколили града, се върнаха при главните сили, след което всички се отправиха назад към Дадиче — разочаровани и мрачни.
Рейт погледна към северния хоризонт за раздвижване. Ако теорията за телепатичния начин на общуване при зелените часки бе достоверна, би трябвало в момента те да докладват за придвижването на своите омразни врагове. Но степта на север оставаше пуста и нямаше никакви признаци за движение.
Силите на часките наближиха отново Белбалската клисура. Изведнъж иззад храсталаците, изпод земята, сякаш от самия въздух, наизскача цяла орда зелени часки. Рейт не можеше да разбере как толкова много войници, яхнали гигантски скакуни, се бяха приближили така незабелязано. Те се нахвърлиха върху колоната, нанасяйки светкавични удари с дългите си закривени саби. Тежките оръдия на платформите бяха неизползваеми в близкия бой, който се развихри. Зелените часки притичваха между колите и оставяха след себе си кървави купчини.
Рейт извърна очи, усещайки, че му призлява. Побърза да се качи на кораба.
— Да се връщаме при нашите хора в планините.
Въздухолетът откри милицията на уговореното място, едно дере на около половин миля от Белбалската клисура. Отредите се спуснаха надолу по хълма, прикривайки се между гъстите дървета. Рейт остана на въздухолета, следейки с визоскопа небето за разузнавателни кораби на сините часки. Малко по-късно откъм Дадиче се появиха няколко кораба, които профучаха с пълна скорост на изток — вероятно подкрепления за обсадената колона. Рейт ги изпроводи с очи, докато се скриха зад Белбалската клисура. Когато отново насочи визоскопа към Дадиче, зърна блясъка на бели униформи под стените.
— Сега е най-подходящият момент — рече той на Анахо.
Въздухолетът се стрелна към главната порта на града. Стражите, които предполагаха, че корабът е от техните, въртяха объркано глави. Заел удобна позиция за стрелба, Рейт натисна спусъка на предното пясъчно оръдие. Пътят към сърцето на Дадиче беше отворен. Перанската милиция можеше да нахлуе в града.
Рейт скочи от кораба и прати два отряда да завладеят депото за летящи платформи. Третият взвод остана при портала, заедно с основната част от пясъкострелите и лъчевите оръдия. Два взвода бяха пратени да окупират града.
Тези два взвода, свирепи и безпощадни като повечето обитатели на Тчай, избиваха сини часки и часкоиди, а също и жените им, въпреки че не оказваха никаква съпротива. Дисциплината от последните няколко дена бързо потъна в забрава — вражда от хиляди поколения експлодира в кръвожадни изстъпления и сеч.
Рейт, Анахо, Траз и още шестима се отправиха с въздухолета към Техническия център. Вратите бяха затворени, сградата изглеждаше празна. Корабът се спусна до централния площад — един залп на пясъкострелите бе достатъчен да разбие вратите. Неспособен да овладее нетърпението си, Рейт изтича в сградата.
И там, както и предишния път, съгледа познатите очертания на разузнавателния кораб.
Доближи го с разтуптяно сърце.
Корпусът беше разрязан, двигателят, енергоклетките и конверторът — извадени. От кораба бе останала само черупката.
Възможността да открие кораба си в близко до идеалното състояние беше неосъществима мечта. Рейт го знаеше подсъзнателно. Но ирационалният оптимизъм бе взел връх.
Сега както оптимизмът, така и надеждата да се върне на Земята трябваше да бъдат забравени. Корабът беше почти изкормен. Двигателите бяха разглобени, резервоарът — срязан, финият баланс на мощността — нарушен.
Рейт осъзна, че Анахо е застанал до него.
— Това не е космически кораб на сините часки — заяви той уверено. — Къде е бил построен?