Джума скочи към пиедестала, където седеше кралят и здравото му око глкедаше със страх и изумление. Изпитият Велик Шаман пресрещна Джума на мраморните стъпала с вдигнат във въздуха магически жезъл, готов за нанасяне на удар. Но черният гигант все още носеше счупеното си весло и замахна с него със страшна сила. Жезълът от слонова кост се разлетя във въздуха на стотици парчета. Второто замахване улучи жрецът-маг в тялото и го запрати, пречупен и умиращ в хаоса от бягащи, крещящи и пламтящи шамани.
Крал Джалунг Тохгпа бе следващия. Джума прелетя през стъпалата нагоре към свилия се малък крал-бог. Но Джалунг Тонгпа вече не бе на трона. Вместо там, той бе коленичил пред статуята, и с вдигнати ръце отправяше своята молитва.
Конан стигна до олтаря в същия миг и се надвеси над голото, извиващо се тяло на ужасеното момиче. Тънките златни вериги бяха достатъчно здрави за да я задържат, но недостатъчно здрави за да устоят на силата на Конан. Изпъшквайки, той подви крака и дръпна едната верига; едно от звената на веригата се удължи, разтвори се и се скъса. Последваха го и другите три вериги и Конан вдигна ридаещата принцеса в ръцете си. Той се обърна… и върху лицето му падна сянка.
Изненадан, той вдигна поглед и си спомни онова, което му бе казал Ташуданг: „И когато повика баща си, Бог идва!“
Едва сега той разбра в пълна степен ужасния смисъл зад тези думи. Защото, високо над тях в потрепващата светлина от факлите, ръцете на гигантския идол от зелен камък се движеха. Алените рубини, които му служеха за очи, яростно гледаха надолу и в тяй светеше разум!
7. Когато Зеленият Бог се събуди
Косата на Конан настръхна и той почувствука как кръвта във вените му замръзва. Хлипайки, Зосара заби лице в гърдите му и обхвана с ръце врата му. На черния пиедестал, на който се издигаше трона от черепи, Джума също замръзна, а бялото на очите му показваше всичкия суеверен ужас надигнал се в жителя на джунглата. Стауята оживяваше.
Те наблюдаваха безсилни да поръднат, а зеленият бог повдигна със скърцане един от каменните си крака. На девет метра над главите им, огромното му лице се зъбеше. Шестте ръце се задвижиха неуверено, сякаш се сгъваха крайниците на огромен паяк. Нещото се наклони, премествайки огромната си тежест. Един огромен крак стъпи на олтаря, върху който бе лежала Зосара. Каменният блок изпука и се разтроши под тоновете жив зелен камък.
— Кром! — ахна Конан. — В това побъркано място даже камъкът живее и се движи. Хайде, момиче… — Той вдигна Зосара на ръце и скочи от пиедестала на пода на храма. Зад гърба му се чуваше заплашителният звук на камък, триещ се в камък. Статуята се движеше.
— Джума! — изкрещя Конан, оглеждайки се за кушита. Чернокожият стоеше свит неподвижен край трона. На трона, малкият крал-бог сочеше с ръка, потънала в тлъстина и святкаща с камъните си, към Конан и момичето.
— Убий… Яма! Убий… убий… убий! — крещеше той.
Многоръкото нещо поспря и се огледа с рубинените си очи, докато откри КОнан. Цимериецът бе почти полудял от обхваналия го страх на примитивен варварин. Но, както се случва с много варвари, самият страх го въвлече в битката, от която той се ужасяваше. Той остави момичето на земята и вдигна във въздуха една мраморна скамейка. Мускулите му просто се разкъсваха от усилието, но той се опъти към извисяващия се колос.
Джума извика:
— Не, Конан! Махни се! Той те вижда!
Сега Конан стоеше в основата на огромния крак на вървящия идол. Каменните крака се извисяваха над него като колони в някакъв огромен храм. С лице, изкривено от напрежение Конан двигна скамейката над главата си и я стовари върху крака. Тя се заби в изваяния глезен на крака с оглушителен грохот. Мраморът на скамейката се покри с мрежа от пукнатини от край до край. Конан се приближи още повече, отново сграбчи скамейката и отново я стовари в глезена. Този път те се разтроши на парчета, но кракът, макар и леко одраскан, остана неповреден. Конан залитна назад тъй като статуята направи още една заплашителна крачка към него.
— Конан! Погледни!
Викът на Джума го накара да вдигне поглед. Зеленият гигант се навеждаше. Рубинените очи гледаха в неговите. Странно беше да се гледа в живите очи на бог! те бяха бездънно дълбоки… някакви сенчести зелени дълбини, в които неговият поглед потъваше безкрайно през червените епохи на времето без никаква мисъл! И дълбоко в онези кристални дълбини се таеше студена нечовешка злоба. Погледът на бога приковаваше неговия и младият цимериец усети ледена безчувственост да зо парализира. Той не можеше нито да помръдне, нито да мисли…
Джума, виейки от първичен страх и ярост, се извърна. Той видя многото могъщи каменни ръце да се насочват към другаря му, който стоеше сякаш бе омагьосан. Още една крачка и Яма щеше да се окаже върху парализирания цимериец.