Конадирът на охраната започна отдаването на заповед:
— Убийте… — но надзирателят се намеси.
— Не, него убивайте! Смъртта е много лесна за кучето. Аз ще го накарам да хленчи за да го избавя от нещастието му преди да свърша с него.
— Е, Гортангпо? — каза офицерът.
Надзирателят погледна през отвора на трюма, посрещайки изплашените погледи на над сто голи гребци в кафяви тела. Те бяха глядни и слаби, по извитите им гърбове личаха кръстосаните белези от удари с бич. На кораба имаше по една редица весла от двете страни. На някои весла седяха по двама, а на някои по трима гребци, в зависимост от размера на веслата и силата на робите. Надзирателят посочи към едно весло, кьм което бяха приковани трима сивокоси, подобни на скелети старци.
— Приковете го към онова весло! Онези живи трупове са свършени; вече не са ни необходими. Очистете веслото от тях. Този чужденец има нужда да се поразкърши; ще му дадем простор, от който има нужда. А ако не спазва рутъма, ще го разпоря откъм гърба.
И докато Конан безстрастно наблюдаваше, моряците разковаха оковите, които свързваха веригите на китките на тримата старци с халките на самото весло. Старците ужасени изкрещяха, когато бронзовите ръце ги захвърлиха през борда. Те се забиха във водата с голям плясък и потънаха без следа, ако не се брояха мехурчетата, които едно по едно изплуваха на повърхността и се пръснаха.
Конан бе прикован към веслото на тяхно място. Той трябваше да върши работа за трима. Докато го фиксираха към изплесканата с нечистотии седалка, надзирателят мрачно го наблюдаваше.
— Ще видим как ти харесва тегленето на весло, момче. Ще дърпаш и ще дърпаш, докато не ти се стори, че гърбът ти се пука… и тогава ще продължиш да теглиш веслото оше. И всеки път, когато се забавиш или пропуснеш такт, ще ти припомням къде се намираш, ето така!
Ръката му се изви, бичът се зипъна в небето и със плющене се стовари на раменете на Конан. Болката беше като че до в тялото му бе опряно нажежено до бял желязо. Но Конан нито извика, нито помръдна дори мускул. Сякаш не бе почувствувал нищо, така здраво бе желязото на неговата воля.
Надзирателят изсумтя и бичът отново изплющя. Този път едно мускулче в ъгълчето на здраво стисната уста на Конан потърпна, но очите му останаха вперени напред. Трети удар, после четвърти. По веждите на Конан започна да се стича пот; пареща струйка потече в очите му, докато надолу по гърба му се стичаше кръв. Но той не показваше с нищо, че чувствува болка.
Зад себе си той чу шепота на Джума:
— Кураж!
Чу се вик от мостика, капитанът искаше да отплава. Неохотно, надзирателят се отказа от удоволствието да превърне с бича си гърба на Конан в пихтия.
Моряците хвърлиха въжетата, кито задържаха галерата до кея и отблъснаха кораба с куките за захващане. Зад скамейките на гребците, на същото ниво, но в сянката на висящия мост, който бе опънат по дължината на кораба над главите на гребците, седна гол мерувиец. Когато корабът се отдалечи от кея, мерувиецът двигна дървена палка и започна да удря барабана. На всеки удар робите се навеждаха над веслата, повдигайки се на крака, повдигаха дръжките им, след това изпъваха гърбове и изтегляха веслата назад, използувайки тежестта на телата си, докато се отпуснеха отново на скамейките, след това натискаха дръжките надолу и напред и повтаряха движенията. Конан скоро се включи в ритъма, както и Джума — прикован към веслото зад гърба му.
Никога по-рано Конан не се бе качвал на кораб. Докато опъваше веслото, бързите му очи огледаха отпуснатите, с безизразни очи роби, чийто гърбове бяха покрити с белези от бича и които работеха на мокрите скамейки, в ужасяващото зловоние на собствените им изпражнения. Галерата беше с нисък борд в средата — там, където се трудеха робите перилата стигаха на не повече от метър от водата. При носа тя бе повисока, там бяха спяха моряците, а спалните помещения на офицерите се намираха на украсената и позлатена кърма. В средата на кораба се издигаше единствена мачта. Рейката на единственото триъгълно платно, както и самото скатано платно лежаха по дължината на висящия мост над гребците.
Когато корабът напусна пристанището, моряците развързаха бензелите, с които платното и рейката му бяха пристегнати към моста и го вдигнаха, дърпайки фаловете и пеейки моряшка песен. Рейката се вдигаше неравномерно с по няколко сантиметра между дърпанията. Междувременно, боядисаното на златни и виолетови ивици постепенно се разгъваше и плющеше на вятъра с резки, орекващи звуци. Тъй като имаше добър попътен вятър, гребците получиха почивка, защото платното ги отменяше.