Конан забеляза, че цялата галера бе изработена от някакво дърво, което или по начало, или след оцветяване бе придобило тъмно червен цвят. През полузатворените му от вятъра очи корабът изглеждаше като че ли е бил потопен в кръв. И избеднъж над главата му изплющч бичът и надзирателят, разхождащ се по моста над главите им, изрева:
— А сега натиснете, мързеливи свине!
Ново изплющяване бе последвано от нова изгаряща болка по плещите му. Наистина това бе кървав кораб, помисли си той — от кръвта на робите.
5. Разбойническа луна
Седем дни Конан и Джума се потяха над огромните весла на червената галера, докато тя се движеше покрай бреговете на Сумеру Цо, спирайки всяка нощ в пристанищата на всеки един от седемта свещени града на Меру: Шондакор, Тогара, Озакия, Иседон, Палиана, Троана и след това, завършвайки обиколката на морето, обратно в Шамбала. Макар и да бяха силни мъже, нямаше да мине дълго и непрестанният труд щеше да го доведо до границата на изтощението, когато болката в мускулите им щеше да ги направи непригодни за други усилия. Въпреки това, неуморимият барабан и свистящият бич ги принуждаваха да не спират.
Веднъж дневно моряците изтегляха ведра със студена, възсолена вода и ги изливаха над главите на изтощените роби. Веднъж дневно, когато слънцето беше в зенита си, им даваха пълна купичка с ориз и черпак с вода. Нощем те спяха подпрели глави на веслата си. Животинското повторение на изнурителния труд пречупваха волята и изпразваха главата, превръщайки гребците в бездушни автомати.
Това би пречупило силата на всеки мъж… но не бе достатъчно за такъв като Конан. Младият цимериец не се бе предал пред смазващата си съдба както бяха сторили апатичните мерувийци. Безкрайният труд на веслата, бруталното отношение, унижението от лепкавите скамейки, вместо да пречупят волята му, само подхранваха изгарящите го отвътре огньове.
Когата корабът се завърна в Шамбала и пусна котва в широкото пристанище, Конан бе стигнал до границите на своето търпение. Беше тъмно и нищо не помръдваше; луната — тъничък, сребърен ятаган — висеше ниско в небето, хвърляйки бледа, илюзорна светлина. Скоро щеше да залезе. Подобна нощ бе наричана „Разбойническа луна“ сред западните народи, защото такава слабо осветене нощ бе желана от грабители по пътищата, крадци и убийци за да извършат деянията си. Конан и Джума обсъдиха възможностите за бягство с робите мерувийци.
На галерата краката на робите не бяха приковани. Но на всеки бяха сложени окови, които се затваряха с верига и тази верига минаваше през желязна халка, свободно надяната върху дръжката на веслото. Макар халката да се движеше свобободно по дължината на дръжката, това движение се ограничаваше от външната страна от вдлъбнатината, в която бе поставено веслото, а от вътрешната страна — от оловен обръч. Този обръч, здраво пристегнат към края на веслото чрез железен щифт, служеше като противотежест на греблото. Конан неколкократно бе опитвал здравината на веригата, на оковите и на халката, но дори огромната му сила, увеличена от седем дни гребане, не бе в състояние даже да ги огъне. Въпреки това, с напрегнат, дрезгав шепот, той предлагаше варианти за бунт на събратята си по нещастие.
— Ако можехме да накараме Гортангпо да слезе при нас, — каза той — бихме могли да го разкъсаме на парчета със зъби и нокти. А в него са ключовете за нашите окови. Докато отключваме оковите, моряците ще избият наколко от нас, но след като се освободим ще имаме числено превъзходство пет или шест към един и…
— Не говори за това! — изсъска най-близкият мерувиец. — Дори не си го помисляй!
— Не те ли интересува? — попита Конан изумен.
— Не! Дори само разговорът за подобно насилие превръща костите ми във вода.
— И моите — ибади се друг. — Мъките, от които страдаме са ни изпратени от боговете като справедливо наказание за някакво провинение в някой предишен живот. Да се бориш срещу това не само е безполезно, но и злобно богохулство. Маля те, варварино, спри този нечестив разговор и се подчини с подобаващо смирение на съдбата си.
Подобно отношение противоречеше на цялото същество ма Конан, а и Джума не бе мъж, който щеше да сведе глава без да окаже съпротива пред каквато и да е било заплаха от съдбата. Но мерувийците не искаха да се вслушат в аргументите им. Дори Ташуданг, който бе необикновено разговорчив и приятелски разположен за мерувиец, умоляваше Конан да не предприема нищо, което би могло да разсърди Гортангпо, надзирателя, или да им донесе по-тежко наказание от боговете, от онова, което те вече са им наложили.