— Писано ти е да си такъв — заяви Хорас и начинът, по който го каза, говореше, че знае нещо, което аз не знам.
— А дори и да не е — въздъхна Хю и ме потупа с длан по гърба, — ти си всичко, което имаме, друже.
— Ако е така, птицата да ни е на помощ — въздъхна Инок.
Главата ми се въртеше. Тежестта на техните очаквания заплашваше да ме смаже. Изправих се и се приближих до изхода на пещерата.
— Искам да подишам свеж въздух — промърморих и се шмугнах край Инок.
— Джейкъб, чакай! — извика Ема. — Балоните!
Но те си бяха отишли.
— Пусни го — изръмжа Инок. — Ако има късмет, може да се прибере с плуване в Америка.
Докато слизах към водата, опитах се да погледна на себе си по начина, по който гледаха или искаха да гледат на мен моите нови приятели — не като Джейкъб, хлапето, което веднъж си строши глезена, докато гонеше пикап със сладолед, или което — по молба на баща си — направи три безуспешни опита да бъде прието в училищния отбор на следотърсачите, а като Джейкъб, специалист по сенки, чудодеен интерпретатор на стомашни гърчове, проницателен убиец на истински, реални чудовища — и всичко това можеше да бъде границата между живота и смъртта за нашата весела банда необикновени.
Как бих могъл да докажа, че съм достоен наследник на дядо?
Покатерих се на скалите и се изправих, надявайки се, че бризът ще изсуши мокрите ми дрехи, загледах се в угасващата светлина към морето, покривало от сивкави оттенъци, което се топеше в мрака. В далечината от време на време проблясваше светлина. Това бе кеърнхолмският фар, пращащ поздрав или последно сбогом.
Мислите ми се отнесоха. Постепенно потънах в полубудно видение.
Виждам човек. На средна възраст, омазан с кал и курешки, да се прокрадва бавно по острия ръб на скала, а разчорлената му мокра коса е полепнала на темето. Вятърът развява тънкото му яке като платно. Той спира и се подпира на лакти. Нагласява ги във вдлъбнатините, които е направил преди седмици, когато се е оглеждал за чифтосващи се чайки и гнезда на буревестници. Вдига бинокъла към очи и го насочва надолу, под гнездата, към тясната ивица от брега, където пенливата вълна събира предмети и ги подмята нагоре — парчета дърво, водорасли, останки от разбити лодки и понякога, по думите на местните, трупове.
Този човек е баща ми. Той търси нещо, което отчаяно не желае да намери.
Търси тялото на своя син.
Нещо докосна върха на обувката ми и аз отворих очи, сепвайки се от унеса. Беше почти тъмно и аз седях на един камък, опрял колене в гърдите. Внезапно съзрях Ема, с развети от вятъра коси, изправена на пясъка долу.
— Как си? — попита тя.
Въпрос, който изискваше надгимназиални познания по математика и поне час обсъждане, за да се стигне до отговор. Измъчваха ме безброй противоречиви мисли, в немалка степен дължащи се на студа и изтощението и не особено интересни за споменаване. Ето защо казах:
— Добре съм, опитвам се да се изсуша — след което размахах за потвърждение мокрия си пуловер.
— Мога да ти помогна за това. — Тя се покатери и седна на камъка. — Дай ми ръка.
Подадох ѝ едната си ръка и Ема я положи на коленете си. После сви ръце в шепи пред устата си и наведе глава към моята китка. Пое си дълбоко дъх и издиша бавно през дланите си невероятна, изсушаваща топлина, която обля ръката ми, задържайки се малко преди границата на болезненото.
— Нали не е твърде топло? — попита тя.
Неволно се напрегнах и поклатих глава.
— Добре. — Тя се придвижи нагоре по ръката ми и издиша отново. Нов прилив на сладка топлина. Между вдишванията каза: — Дано не обръщаш внимание на приказките на Инок. Всички ние вярваме в теб, Джейкъб. Понякога Инок е като свадлива старица, особено когато изпитва ревност.
— Мисля, че е прав — отбелязах.
— Не го мислиш, нали?
И тогава всичко се изля от устата ми.
— Нямам представа какво правя — подех. — Как може да разчитате на мен? Ако наистина съм необикновен, то е съвсем мъничко, тъй смятам. Все едно съм четвърт необикновен, докато вие останалите сте на ето процента.
— Не става така — рече тя и се разсмя.
— Но дядо ми е бил по-необикновен от мен. Трябва да е бил. Бил е толкова силен…
— Не, Джейкъб. — Тя ме погледна с присвити очи. — Изумително е. Ти си съвсем като него, в толкова много отношения. Вярно е, разбира се, че си различен — ти си по-внимателен и по-сладък, — но всичко, което казваш… звучиш като Ейб, когато за пръв път дойде и остана при нас.
— Така ли?
— Да. Той беше толкова объркан. Никога преди не бе срещал чудати. Не разбираше силата си, нито как действаше и на какво е способен. А също и ние, ако трябва да съм искрена. Това, което можеш да правиш, се среща много рядко. Много рядко. Но дядо ти постепенно се е научил.