— Как са днес? — обърна се сгъваемият човек към сестрата.
— Влошават се — отвърна тя, докато сновеше от едно легло към друго. — Вече през цялото време ги държа упоени. Иначе започват да вият.
Не се виждаха рани. Нямаше окървавени превръзки, нито крайници, пристегнати в шини, или стъкленици с червеникава течност. Стаята наподобяваше повече на психиатрично отделение, отколкото на болница.
— Какво им има? — попитах. — Да не са пострадали при атаката?
— Не, доведе ги мис Рен — обясни сестрата. — Открила ги изоставени в една болница, която гадините преустроили в нещо като медицинска лаборатория. Тези злощастни същества са били използвани като опитни зайчета за всякакви невъобразими експерименти. Това, което виждате, е резултатът.
— Открихме досиетата им — обади се клоунът. — Били са отвлечени от гадините преди години. Смятани са за мъртви от доста време.
Сестрата взе закачения на стената до шепнещия мъж картон.
— Този пациент, Бентерет, навремето е знаел стотици езици, а сега повтаря само една дума — отново и отново.
Приближих се безшумно, втренчил поглед в устата му. „Повикай, повикай, повикай — шепнеше той. — Повикай, повикай, повикай.“
Брътвежи. На човек, лишен от ум.
— Онази там — сестрата посочи с картона стенещото момиче. — В картона ѝ пише, че може да лети, а не е в състояние да се отдели и на сантиметър от леглото. Колкото до другата, би трябвало да е невидима. Но се вижда като муха на длан.
— Измъчвали ли са ги? — попита Ема.
— Очевидно — мъчени са, докато са се побъркали! — намеси се клоунът. — Изтезавани, за да забравят, че са чудати!
— Можеш да ме измъчваш цял ден — рече Милърд, — но никога няма да забравя, че съм невидим.
— Покажи им белезите — нареди клоунът на сестрата.
Тя доближи неподвижната жена и дръпна завивките. Имаше тънки червени линии на корема ѝ, отстрани на шията и под брадичката — всяка една с дължина на цигара.
— Едва ли бих нарекъл това свидетелство за мъчения — отбеляза Милърд.
— А как би го нарекъл? — попита гневно сестрата.
Без да отговаря на въпроса ѝ, Милърд продължи:
— Има ли и други белези, или това е всичко, с което разполагате?
— Дори не бях започнала — сопна се сестрата и отметна завивките от краката на жената, сочейки белезите над коляното ѝ, по вътрешната страна на бедрото и в основата на стъпалото.
Милърд се наведе и огледа стъпалото.
— Странно местоположение, не мислите ли?
— Накъде биеш, Мил? — попита Ема.
— Тихо — скастри я насмешливо Инок. — Нека си поиграе на Шерлок Холмс, щом така му се иска. Искрено се забавлявам.
— Защо да не го порежем на десетина места? — попита клоунът. — А после нека каже дали го смята за мъчение!
Милърд прекоси стаята и спря при шепнещия мъж.
— Може ли да го огледам?
— Сигурна съм, че няма да възрази — отвърна сестрата.
Милърд вдигна завивките от краката на мъжа. В долния край на едно от стъпалата имаше белег, сходен с този на неподвижната жена.
Сестрата махна към третата пациентка.
— И при нея е същото, ако това търсиш.
— Достатъчно — обади се сгъваемият човек. — Щом не е мъчение, тогава какво е?
— Изследване — отвърна Милърд. — Тези разрези са прецизни и хирургични. Целта им не е да предизвикат болка — вероятно дори са направени под наркоза. Гадините са търсели нещо.
— И какво е то? — попита Ема, макар да изглеждаше, че се бои от отговора.
— Има едно старо поверие за краката на чудатите — каза Милърд. — Не го ли помните?
Хорас го изрецитира:
— Петата на чудатия е врата към душата му. Но това е от нещата, които ги разправят на малките деца, за да ги накарат да обуват обувки, когато играят навън.
— Може би да, а може би не — промърмори замислено Милърд.
— Не ставай смешен! Да не мислиш, че са търсили…
— Техните души. И са ги открили.
Клоунът прихна.
— Какви глупости. Само защото са изгубили дарбата си, ти смяташ, че някой е извадил вторите им души?
— Отчасти. Известно ни е, че гадините от години проявяват интерес към вторите души.
И тогава си спомних за разговора с Милърд във влака.
— Но ти ми каза — вдигнах пръст, — че душата на чудатия е това, което му позволява да влиза в примките. Ако на тези хора са извадени душите, тогава как са попаднали тук?