— Тогава ще заловим две и ще сравним лъжите им — не се отказваше клоунът. — Идват доста често да душат наоколо, тъй че още следващия — бам! Ще го спипаме!
— Няма нужда да чакаме — завъртя глава Инок. — Мис Рен не каза ли, че има гадини дори в тази сграда?
— Така е — потвърди клоунът, — но те са замръзнали. Мъртви като гвоздеи.
— Това не значи, че не могат да бъдат разпитани — възрази Инок и на лицето му разцъфна усмивка.
Клоунът се обърна към сгъваемия човек.
— Започвам да харесвам тия откачалки.
— Значи сте с нас? — попита сгъваемият човек. — Ще останете и ще се биете?
— Не съм казала това — отвърна Ема. — Дайте ни минутка да го обсъдим.
— Че какво има да се обсъжда? — изгледа я клоунът.
— Разбира се, обсъждайте го на воля — намеси се сгъваемият човек и дръпна клоуна за ръката. — Ела, ще направя кафе.
— Е, добре — съгласи се неохотно клоунът.
Събрахме се в плътна група, както го правехме много пъти досега, когато възникваше проблем, само че този път вместо да се надвикваме се изказахме по ред. Сериозните разкрития, до които бяхме стигнали, ни караха да не действаме прибързано.
— Мисля, че трябва да се бием — заяви Хю. — Сега, след като знаем какво правят с нас гадините, не бих могъл да живея със себе си спокойно, ако се откажем и се престорим, че нищо не се е случило. Борбата е единственият достоен ход.
— Да оцелееш също е достойно решение — възрази Милърд. — Нашият вид е оцелял двайсет века, като се е крил, а не като се е бил — така че може би ще е най-добре да продължим по същия начин.
Бронуин се обърна към Ема:
— Ще ми се да зная какво смяташ ти.
— Да, аз също държа да чуя мнението на Ема — присъедини се Олив.
— И аз — добави Инок, което ме изненада.
Ема си пое дълбоко дъх и поде:
— Чувствам се ужасно заради другите имбрини. Това, което им се случи, е престъпно и бъдещето на нашия вид може да зависи от тяхното спасяване. Но когато е казано и направено всичко, верността ми не принадлежи на другите имбрини или на чудатите деца. Тя принадлежи на жената, на която дължа живота си — на мис Перигрин и само на нея. — Тя замълча и кимна, сякаш претегляше отново казаното, и после продължи: — И когато, по волята на птицата, тя се върне към човешката си същност, ще направя това, което тя иска от мен. Ако каже да се бия, ще се бия. Ако иска да се скрием в друга примка, ще изпълня желанието ѝ. И в двата случая моето кредо остава непроменено: мис Перигрин знае най-добре.
Останалите я гледаха замислено. Накрая Милърд каза:
— Много мъдри думи, мис Блум.
— Мис Перигрин знае най-добре! — подвикна радостно Олив.
— Мис Перигрин знае най-добре! — повтори Хю.
— Не ме интересува какво ще каже мис Перигрин — заяви Хорас. — Аз ще се бия.
— Ти? — погледна го насмешливо Инок.
— Всички ме смятат за страхливец. Това е шансът ми да докажа, че грешат.
— Само да не си загубиш живота заради няколко шеги по твой адрес — подхвърли Хю. — Кого го е грижа какво мислят другите?
— Не е само това — каза Хорас. — Помните ли видението, което ме споходи в Кеърнхолм? За миг ми се мярна мястото, където държат имбрините. Не мога да го покажа на карта, но съм сигурен в едно — ще го позная, когато го видя. — Той се чукна с пръст по челото. — Това, което държа тук, ще спести на тези момчета огромна работа. И вероятно ще спаси другите имбрини.
— Ако някои ще се бият — поде Бронуин, — а други ще се въздържат, аз ще пазя тези, които ще останат. Моето призвание винаги е било да пазя другите.
Хю се обърна към мен и попита:
— Ами ти, Джейкъб?
Усетих, че устата ми пресъхна за миг.
— Аха — кимна Инок. — Ами ти?
— Аз ли… — отвърнах. — Аз…
— Хайде да се поразтъпчем — прекъсна ме Ема и ме улови под ръка. — Ние двамата трябва да си поговорим.
Спускахме се бавно надолу по стълбите и мълчахме, докато не стигнахме подножието и извитата ледена стена, където Алтея бе замразила изхода на тунела. Седнахме един до друг и известно време гледахме леда и телата, пленени от него, безформени и разкривени на отслабващата светлина, увиснали като праисторически яйца в синкав кехлибар. Седяхме и можех да предскажа по мълчанието, което се натрупваше помежду ни, че разговорът ще е труден — такъв, какъвто никой от нас не искаше да започне.
Накрая Ема попита:
— И така?
— Аз съм като другите — отвърнах, — искам да знам какво мислиш ти?
Тя се засмя, както правят хората, когато чуят нещо, което не е смешно, а неловко, и рече: