Произнесе тези думи с хладна безвъзвратност и аз знаех, че им вярва. Болеше я да казва такива неща, също както мен ме болеше да ги чувам, но разбирах защо го прави. Тя — по свой начин — се опитваше да ме спаси.
Въпреки това ме заболя — донякъде, защото беше права. Ако мис Перигрин се възстанови, тогава аз ще съм изпълнил това, което исках — да разреша загадката на дядо ми, да уредя семейния дълг с директорката, да поживея необичаен живот, за какъвто винаги бях мечтал — или поне част от него. И на този етап единственият ми оставащ дълг бе към моите родители. Колкото до Ема, не ме интересуваше ни най-малко, че е по-възрастна от мен или различна от мен, ала тя кой знае защо бе взела своето решение и нямаше никакъв начин да я разубедя.
— Може би когато всичко това приключи — рече тя, — ще ти пратя писмо и ти ще ми отговориш. И може би един ден ще се видим отново.
Писмо. Спомних си прашната кутия с писма, която бях намерил в нейната стая, писани от дядо ми. Това ли ще бъда аз за нея? Старец отвъд океана? Спомен? И тогава осъзнах, че се готвех да тръгна по стъпките на дядо по начин, за който доскоро не бих си помислил, че е възможен. Аз живеех неговия живот — по толкова много начини. И вероятно един ден щях да отслабя дотолкова вниманието си, да позволя да се отпусна, да остарея и да стана бавен и разсеян, че да умра като него. А Ема ще продължи без мен, без двама ни, а после някой ден ще намери моите писма в гардероба си, в друга кутия до тази от дядо, и ще се запита кои сме били ние за нея.
— Ами ако имате нужда от мен? — попитах. — Ако гладните се върнат?
Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Ще се оправим някак — рече тя. — Виж, не мога повече да говоря за това. Честно, не мисля, че сърцето ми ще го понесе. Да се качим горе и да съобщим на другите за нашето решение?
Стиснах зъби, внезапно ядосан от това колко силно ме притиска.
— Аз още не съм решил — възразих. — Само ти.
— Джейкъб, току-що ти казах…
— Да, ти ми каза. Но аз не съм взел решение.
Тя скръсти ръце.
— Тогава ще трябва да почакам.
— Не — заявих и се изправих. — Искам за известно време да остана сам.
Изкачих се по стълбите без нея.
Тринайсета глава
Вървях забързано между стените. Спрях за малко пред заседателната зала на имбрините, заслушан в приглушените гласове зад вратата, но не влязох.
Надзърнах в лазарета, където сестрата придремваше на едно столче между еднодушните чудати. Побутнах вратата на стаята на мис Рен и я видях, че люлее мис Перигрин в скута си, заровила пръсти между перата ѝ. Не казах нищо на никого.
Докато се скитах из пустите помещения и разграбените канцеларии, опитах се да си представя какво ли ме чакаше у дома, ако изберях да се върна там. Какво ще кажа на родителите си. Най-вероятно нищо. И без това няма да ми повярват. Ще измисля, че не съм бил на себе си, написал съм писмо на баща ми, пълно с налудничави истории, а след това съм хванал кораб до голямата земя и съм избягал. Те ще го нарекат стресова реакция. Ще го обяснят с някое психично разстройство и ще променят лечението ми съобразно с новата диагноза. Ще обвинят доктор Голън, защото предложи да отида до Уелс. Доктор Голън, за когото, разбира се, никога вече няма да чуя. Избяга от града, ще ми кажат, оказа се мошеник, на когото не е трябвало да се доверяваме. А аз ще стана отново нещастният, травматизиран и умствено объркан Джейкъб — дете на богаташи.
Звучеше ми като да ме осъдят на затвор. И въпреки това, ако наистина бях изпълнил задачата си тук и единствената причина да остана бяха чувствата ми към нея, нямаше да се унижа, като продължа да настоявам. И аз имах своята гордост.
И колко дълго ще продължа да живея във Флорида, след като бях опитал вкуса на този необикновен живот? Та аз изобщо не бях като другите деца — сега вече го знаех със сигурност. Бях се променил. Това поне ми даваше надежда: че дори при обикновени обстоятелства все пак ще мога да намеря начин да живея необикновен живот.
Да, най-добре ще е да си вървя. Наистина е най-добре. Ако този свят умира и нищо не може да се направи, тогава какво ми остава тук? Да бягам и да се крия, докато установим, че няма повече безопасни места, няма примки, които да поддържат изкуствената младост на моите другари. Да ги гледам как умират. Да държа Ема в обятията си, докато тя се рони и разпада в ръцете ми.