Това щеше да ме убие дори по-бързо от някой гладен.
Така че — по-добре да си тръгна. Да спася каквото е останало от предишния ми живот. Сбогом, чудати. Сбогом, чудат свят.
Така ще е най-добре.
Продължих да се скитам, докато стигнах едно място, където стаите бяха само полузамръзнали и леденият слой стигаше до средата на разстоянието до тавана, като вода в потъващ кораб, надигнала се, а сетне спряла, оставяйки върховете на бюрата и лампите да стърчат подобно на неуверени плувци. Зад заскрежените прозорци слънцето вече залязваше. Сенки пълзяха по стените и се множаха на стълбището, и мракът наоколо придобиваше тъмно синкав оттенък.
Хрумна ми, че това вероятно е последната ми нощ в чудатия свят. Последната ми нощ с най-добрите приятели, които някога съм имал. Последната ми нощ с Ема.
Защо поисках да остана сам? Защото бях тъжен, Ема бе наранила гордостта ми и имах нужда да си оближа раните.
Стига с това.
Тъкмо когато се обръщах да напусна стаята, го почувствах: старото, познато свиване на вътрешностите.
Гладен.
Спрях и зачаках нов болезнен пристъп. Имах нужда от още информация. Степента на болката бе в зависимост от разстоянието до гладния, а честотата на пристъпите — от неговата сила. Когато ни преследваха двама силни гладни, усещането бе за дълги, непрекъснати спазми, но сега мина доста време, преди да го почувствам отново — почти минута, — а като дойде, беше толкова слабо, че дори не бях сигурен.
Излязох бавно от стаята и продължих по коридора. Когато подминавах следващата врата, усетих трето прищракване: сега малко по-силно, но все още само шепот.
Опитах се да отворя вратата внимателно и безшумно, но тя бе замръзнала. Дръпнах я, разклатих я в пантите и я изритах, и едва сега тя поддаде, разкривайки стая, където ледът бе стигнал до нивото на гърдите. Приближих се внимателно и надникнах, и въпреки мъждивата светлина веднага видях гладния. Лежеше на пода, впримчен в леда до мастиленочерните си очни ябълки. Само горната част на главата му бе открита — останалото, всички опасни части, зейналата му паст, зъбите и езиците бяха вкочанени под повърхността.
Чудовището бе полуживо, сърцето му едва попърхваше, не по-често от един удар в минута. С всеки негов удар обаче усещах и резониращата болка.
Стоях на прага на стаята и го гледах, едновременно отвратен и очарован. То беше в безсъзнание, обездвижено, напълно беззащитно. Нищо не ми пречеше да се покатеря върху ледения блок и да забия острието на някоя ледена висулка в черепа му — и ако някой друг знаеше, че е тук, сигурен съм, че щеше да постъпи по същия начин. Но нещо ме спря. Това чудовище сега не представляваше заплаха за никого. Всеки гладен, срещу когото се бях изправял досега, бе оставял белег върху мен. В сънищата си виждах техните разлагащи се лица. Скоро ще се върна у дома, където вече няма да бъда Джейкъб, убиецът на гладни. Не исках да отнеса и този спомен с мен. Това вече не беше моя работа.
Излязох заднешком от стаята и затворих вратата.
Когато се върнах в заседателната зала, навън вече бе почти тъмно, а в стаята бе черно като нощ. Тъй като мис Рен не позволяваше да се палят газени лампи от страх да не бъдат видени от улицата, всички се бяха събрали около няколко свещи в средата на голямата кръгла маса, едни седяха на столове, а други на ръба на масата, разговаряха с тихи гласове и разглеждаха нещо. Вратата изскърца и присъстващите се извърнаха към мен.
— Мис Рен? — попита с надежда Бронуин, изправи се в стола си и присви очи.
— Не, това е Джейкъб — отвърна друга сенчеста форма.
След хор от разочаровани въздишки Бронуин каза:
— О, здрасти, Джейкъб — и върна вниманието си към масата.
Приближих се към тях и срещнах погледа на Ема. Когато го задържах, забелязах нещо неприкрито и мъчително — вероятно се бои, помислих си, че съм решил това, към което ме подтикваше. Сетне клепачите ѝ се спуснаха и тя извърна лице.
Почти се надявах, че Ема се е съжалила над мен и е казала на другите, че си тръгвам. Но разбира се, не го бе направила — нали още не ѝ бях съобщил решението си. Явно обаче го бе разбрала само като видя изражението ми, докато пресичах стаята.
Очевидно другите нямаха представа. Толкова бяха привикнали с присъствието ми, та не им хрумваше, че може да се разделим. Спрях, поех дъх и ги помолих за малко внимание.
— Почакай за миг — спря ме плътен глас и на светлината на свещите видях, че змиеукротителката и нейният питон гледат към мен. — Това хлапе тук тъкмо ръсеше глупости за мястото, откъдето идвам. — Тя побутна единствения празен стол край масата и подчерта: — Моите сънародници го наричат Симхаладвипа — обиталище на лъвове.