— Как? — попитах. — Къде?
— През войната. Бил е участник в тайна британска секция все от необикновени. Били са се едновременно с германците и с гадините. Вършили са неща, за които не ти връчват медали, — но те са били герои и никой от тях повече от дядо ти. Жертвите, които направили, помогнали да се прогонят гадините и да бъдат спасени безброй чудати.
„И въпреки това — помислих си — не е могъл да спаси собствените си родители. Колко странно и трагично.“
— Ето какво още ще ти кажа — продължи Ема. — Ти си също толкова необикновен, колкото беше и той — и толкова храбър.
— Ха. Сега се опитваш да ме окуражиш.
— Не — рече тя и ме погледна в очите. — Не се опитвам. Ще се научиш, Джейкъб. Един ден ще си дори по-велик убиец на гладни от него.
— Да, това повтарят всички. Какво ви прави толкова сигурни?
— Това е нещо, което чувствам дълбоко в себе си — отвърна тя. — Ти трябва да станеш такъв, мисля си. Също както трябваше да дойдеш в Кеърнхолм.
— Не вярвам в тези неща. Съдба. Звездите. Предначертаното.
— Не съм говорила за съдба.
— Но се подразбираше — натъртих. — Съдбата е за хората от книгите, тези с вълшебните мечове. Ей такива измишльотини. Тук съм, защото дядо ми промърмори нещо за този остров десет секунди преди да умре — това е. Стана случайно. Радвам се, че го направи, но тогава вече не беше на себе си. Със същия успех би могъл да изрецитира списък с покупки.
— Но не го е сторил — посочи тя.
Въздъхнах обезсърчено.
— Ами ако тръгнем да търсим тези ваши примки и вие разчитате да ви спасявам от чудовищата, а вместо това всички бъдете избити — и това ли ще е съдба?
Тя се намръщи и избута ръката ми.
— Не съм казвала „съдба“ — повтори отново. — Вярвам, че когато опре до важните неща в живота, няма случайности. Всичко става с някаква причина. Ти си тук заради тази причина, а и не за да се провалиш и да умреш.
Нямах сили да продължавам този спор.
— Добре — отстъпих. — Не смятам, че си права, но се надявам да е така.
Беше ми мъчно, че одеве ѝ се сопнах, но бях измръзнал и изплашен и сигурно съм бил изнервен. Имах своите добри и лоши моменти, ужасни мисли и успокояващи идеи — макар че в настоящия момент съотношението между уплахата и увереността бе доста песимистично, да речем, три към едно, и в някой от най-тежките мигове имах чувството, че ме тласкат към роля, която не съм пожелавал; че съм се писал доброволец за предната линия във война, чиито пълни мащаби все още са ми неизвестни. „Съдба“ ми звучеше като задължение и ако трябваше да се хвърля в битка срещу легион от кошмарни създания, щеше ми се да стане по мой избор.
Макар че в известен смисъл този избор вече бе направен, когато се съгласих да отплавам към неизвестното в компанията на тези чудати деца. И не беше съвсем вярно — ако разровя прашните ъгълчета на съзнанието ми, — че не си го бях търсил. Защото истината бе, че мечтаех за подобни приключения от съвсем малък. В онези ранни дни, когато вярвах в съдбата, при това бях готов да ѝ се доверя абсолютно, с всяка фибра на тялото и детското си сърце. Усещах я като копнеж в гърдите, докато слушах невероятните истории на дядо. „Един ден това ще бъда аз.“ Онова, което сега ми се струваше задължение, тогава бе само обещание — че някой ден ще се измъкна от малкото градче и ще заживея необикновен живот, както бе станало с него. И че един ден като дядо Портман и аз ще върша неща, които имат значение. Помня, обичаше да ми казва: „Джейкъб, ти ще станеш велик човек. Наистина голям човек“.
„Като теб?“ — питах.
„По-добър“ — отвръщаше той.
Тогава му вярвах и все още исках да му вярвам. Но колкото повече научавах за него, толкова по-дълга ставаше сянката му и по-невероятно ми се струваше, че мога да стана такъв, какъвто е бил. Че може би ще си строша врата, ако дори се опитам. А когато си представях тези опити, неизменно в съзнанието ми се прокрадваше мисълта за баща ми — моя беден, а скоро и съсипан баща — и преди да смогна да го прогоня от ума си, започвах да се питам как един велик човек е в състояние да стори нещо толкова лошо на човека, който го обича.
Започнах да треперя.
— Премръзнал си — рече Ема. — Нека довърша това, което започнах. — Тя взе другата ми ръка и я целуна с горещия си дъх. Беше малко повече, отколкото можех да изтърпя. Когато стигна до рамото ми, вместо да пусне ръката в скута ми, тя я уви около шията си. Вдигнах и другата си ръка, за да се присъедини към първата, а тя постави ръцете си около мен и челата ни се допряха.