Выбрать главу

Знаех, че от тук нататък всяка дума, произнесена между нас, ще предизвиква болка и че трябва да си тръгна още сега, инак това никога няма да спре. Ето защо кимнах тъжно, прегърнах я още веднъж и се отдалечих към ъгъла, където смятах да поспя, защото бях много, много уморен.

След известно време другите донесоха матраци и одеяла в помещението и ми направиха уютно гнезденце, а сетне се притиснахме един към друг, за да се предпазим от настъпващия студ. Но докато другите се унасяха, аз установих, че не мога да заспя въпреки изтощението си, ето защо станах отново и закрачих из стаята, като ги наблюдавах отдалече.

Бях преживял толкова много неща, откакто започна нашето пътешествие — радост, страх, надежда, ужас, — но до момента не се бях чувствал самотен. Бронуин ме нарече братко, но вече не ми се струваше правилно. В най-добрия случай им бях втори братовчед. Ема беше права: никога нямаше да мога да разбера. Те бяха толкова стари, бяха видели много неща. А аз идвах от друг свят. Беше време да се върна.

* * *

По някое време все пак заспах въпреки пукота на растящия лед на долния етаж и на тавана отгоре. Беше като живо същество, обитаващо сградата.

Нощта бе странна и пълна със сънища.

Отново съм у дома и се занимавам с обичайните неща. Нагъвам хамбургер — голям, кафяв и пълен с мазнина. Карам кола с мръсна газ, надул радиото до дупка. Мотая се из супермаркета, родителите ми също са някъде наблизо, както и Ема, която е пъхнала ръце в леда на рибарския щанд, и навсякъде тече вода. Тя не ме познава.

После съм на стрелбището, това е моят двайсети рожден ден, и стрелям с пластмасова пушка. На екрана телата на враговете се пръсват като балони, напълнени с кръв.

Джейкъб, къде си?

В училище. Учителят пише на дъската, но буквите нямат смисъл. Изведнъж всички стават и изтичват навън. Нещо не е наред. Силен звук, който набира височина и после утихва. Всички замръзват, вдигнали глави към небето.

Въздушно нападение.

Джейкъб, Джейкъб, къде си?

Ръка на рамото ми. Ръка на възрастен човек. Той няма очи. Дошъл е да ме успокои. Не е човек — твар, чудовище.

Сега бягам. Гоня старото си куче. Преди години тя ми избяга с каишка на шията и я закачи на един клон, докато се опитваше да улови катерица на дървото. Две седмици обикаляхме да я търсим и викаме из околностите. Намерихме я след три. Старата Ноздра.

Сега вече сирените са оглушителни. Бягам, една кола ме застига, спира и ме взема. Вътре са родителите ми, с официални дрехи. Не ме поглеждат. Вратата е заключена. Продължаваме нататък, в купето е ужасна жега, но парното работи, прозорците са вдигнати и радиото кънти, поставено между станции.

Мамо, къде отиваме?

Тя не отговаря.

Татко, защо спряхме тук?

Излизаме от колата, вървим и аз мога да дишам отново. Наоколо всичко е зелено. Мирише на прясно окосена трева. Хора в черно са се събрали около дупка в земята.

Ковчег върху постамент. Надзъртам вътре. Празен е, ако се изключи мазното петно, което бавно се разширява на дъното. От него белият сатен потъмнява. „Бързо, затворете капака!“ Черни мехури се процеждат през пукнатините и цепките, капят по тревата и попиват в земята.

Джейкъб, къде си? Кажи нещо.

На надгробния камък е изписано: ЕЙБРАХАМ ЕЗРА ПОРТМАН. А аз падам в отворения гроб, тъмнината ме поглъща, аз летя в този бездънен кладенец и после се озовавам някъде под земята, сам и скитащ се през хиляди свързани помежду си тунели, изгубил съм се и е толкова студено, че се боя, че кожата ми ще замръзне, костите ми ще се натрошат, а навсякъде от мрака ме гледат жълти очи.

Следвам неговия глас. „Якоб, ела тук. Не се страхувай.“

Тунелът извива нагоре и в края му има светлина, а там, изправен на изхода, стои млад мъж и чете книга. Той прилича на мен, почти като мен е и може би това съм аз, но после проговаря и чувам гласа на дядо ми: „Искам да ти покажа нещо“.

Пробудих се за миг стреснат, заобиколен от мрак, знаех, че сънувам, но нямах представа къде съм, само, че вече не съм си в леглото, нито в заседателната зала с другите. Бях се озовал някъде другаде и в стаята цареше непрогледен мрак, под мен имаше лед, а вътрешностите ми се гърчеха болезнено…

Джейкъб, ела тук, къде си?

Глас отвън, идващ от коридора — истински глас, не нещо от съня.

А после отново сънувам, намирам се зад въжетата на боксьорски ринг, а на ринга, целият окъпан в светлини, дядо ми се е изправил срещу гладен.

Те кръжат бавно. Дядо ми е млад и подскача пъргаво, съблечен е до кръста и държи в ръката си нож. Гладният е прегърбен и сгърчен, езиците му се размахват във въздуха, от отворената му челюст капе черно по подиума. Той изстрелва един език и дядо ми отскача от него.