„Не се бори с болката, това е ключът — съветва ме дядо. — Тя ти казва нещо. Посрещни я, остави я да ти говори. Болката казва: здравей, не съм различна от теб, аз идвам от гладния, но съм и част от теб.“
Гладният отново изстрелва език към него. Дядо ми предугажда действията му и се отдръпва, преди ударът да попадне в целта си. После гладният атакува за трети път, дядо замахва с ножа и върхът на езика тупва на ринга, отрязан и подскачащ.
„Те са глупави създания. Лесно се поддават на внушение. Говори им, Якоб.“
И дядо ми започва да говори, но не на английски, нито на полски, на нито един от езиците, които съм чувал в сънищата си. Това е някакво гърлесто хърхорене, звук, който е възпроизведен с нещо друго, не с гръклян и уста.
Чудовището спира да се движи и само се полюшва на мястото си, сякаш е хипнотизирано. Без да преустановява ужасното си бръщолевене, дядо сваля ножа и пристъпва към него. Колкото повече се приближава, толкова по-покорно изглежда чудовището и накрая то подгъва колене на ринга. Мисля си, че ще затвори очи и ще заспи, когато внезапно гладният се освобождава от магията на дядо, изстрелва едновременно трите си езика и го пронизва с тях. Докато той пада, аз прескачам въжетата и изтичвам при него, а гладният се измъква. Дядо ми лежи по гръб, аз съм коленичил до него, опрял ръка на лицето му и той ми шепне нещо, но кръвта излиза на мехури от устата му и аз се навеждам, за да го чуя по-добре. „Ти си повече от мен, Якоб — казва той. — Ти си повече, отколкото съм бил в най-добрите си дни.“
Усещам, че сърцето му забавя. Чувам го по някакъв начин, докато между ударите се изнизват дълги секунди. Десет, после двайсет…
Джейкъб, къде си?
Сепнах се и се събудих отново. Сега в стаята имаше светлина. Беше утро, по-точно неговото синкаво начало. Бях коленичил върху леда в полузатлачената стая и ръката ми не беше върху лицето на дядо, а върху темето на гладния, върху неговия бавен, влечугоподобен мозък. Очите му бяха отворени и ме гледаха и аз също ги гледах. „Виждам те“.
— Джейкъб! Какво правиш? Търсих те навсякъде!
Беше Ема, викаше изплашено от коридора.
— Какво правиш? — повтори тя. Не можеше да види гладния. Дори не знаеше, че е тук.
Вдигнах ръка от главата му и се дръпнах назад.
— Не зная — отвърнах. — Явно съм ходил насън.
— Няма значение — каза тя. — Ела бързо, мис Перигрин всеки момент ще се промени!
В малката стаичка се бяха събрали всички деца и всички уроди от атракциона, бледи и изплашени, притиснати към стените или приклекнали на пода, за да отворят място около двете имбрини — като комарджии, които ще гледат бой на петли. Двамата с Ема се шмугнахме между тях и се свряхме в ъгъла, вторачили очи в разиграващата се сцена. В стаята цареше бъркотия — люлеещият се стол, в който предната вечер бе седяла мис Рен, прегърнала мис Перигрин, бе обърнат на една страна, масата с колбите и епруветките бе изтикана до стената и върху нея се бе покачила Алтея, стиснала пръчка с мрежа накрая и готова да я използва.
Мис Рен и мис Перигрин бяха в центъра на стаята. Мис Рен бе коленичила и притискаше мис Перигрин към дъските, докато мис Перигрин крякаше и драскаше с нокти. Но колкото и силно да се дърпаше, мис Рен не я пускаше.
По някое време през нощта нежният масаж на мис Рен се бе преобразил в нещо като междувидова среща по борба с елементи на екзорсизъм. Птичата половина на мис Перигрин толкова силно доминираше върху общата ѝ натура, че отказваше да бъде прогонена без бой. Двете имбрини бяха понесли леки поражения: перата на мис Перигрин бяха разхвърляни навсякъде, а мис Рен имаше дълга кървава резка през лицето си. Гледката беше обезпокоителна и много от децата бяха зяпнали от страх и почуда. Ококорена и пощуряла, птицата, която мис Рен притискаше към пода, почти по нищо не напомняше за мис Перигрин. Изглеждаше направо невероятно, че всичко това би могло по някакъв начин да доведе до възстановяването на нашата директорка, но Алтея продължаваше да ни се усмихва и да ни кима окуражително, сякаш казваше: „Почти сме готови, само още малко стържене по пода!“.
За толкова крехка стара жена мис Рен притискаше доста здраво мис Перигрин. Но в този момент птицата я клъвна по ръката, мис Рен отслаби хватка, чу се пърхане на криле и изглеждаше сякаш мис Перигрин в края на краищата ще се измъкне. Децата нададоха развълнувани викове. Но мис Рен беше бърза, тя скочи и успя да улови мис Перигрин за крачето, след това отново я просна с тупване на пода, което накара децата да извикат още по-силно. Не бяхме свикнали да се отнасят по този начин с нашата имбрин и Бронуин буквално трябваше да сграбчи Хю, за да му попречи да се хвърли и да я защити с бой.