— Сега! — извика Ема и тримата с Бронуин се хвърлихме напред през вратата. Ала докато прекосявахме разстоянието, което ни се стори неимоверно дълго, борбата между Алтея и Каул прие нов обрат: Каул я бутна встрани, тупна на масата и задраска с ръце към висулката. Алтея падна с него, но не го пусна — върху долната половина на Каул се разпространяваше ледена кора, която парализира краката му и прикова ръката на Алтея към него. Той успя да докопа с един пръст висулката, после с цяла ръка и стенейки от усилие и болка, я изтръгна от страниците на атласа, извъртя горната част на тялото си и я вдигна над гърба на Алтея. Изкрещя ѝ да спре и да го пусне, да разтопи леда, инак ще забие висулката в нея.
Бяхме на няколко метра от тях, но Бронуин улови мен и Ема и ни накара да спрем.
— Престани веднага! Спри, чуваш ли? — крещеше Каул с изкривено от болка лице, докато ледът вече се покачваше нагоре по гърдите и раменете му. След няколко секунди ръцете му също щяха да са обледени.
Алтея не спря.
И тогава Каул го направи — заби висулката в гърба ѝ. Тялото ѝ се изпъна от болка, от гърлото ѝ се изтръгна стон. Мис Рен се втурна към тях, крещейки името на Алтея, докато ледът, който бе покрил почти цялото тяло на Каул, започна много бързо да отстъпва. Когато мис Рен стигна при тях, той бе почти освободен от ледената хватка. Ала сега вече ледът се топеше навсякъде — той изтъняваше и се отдръпваше с бързината, с която угасваше животът на Алтея — ледът на тавана капеше и се стичаше с бързината, с която изтичаше нейната кръв. Мис Рен я взе на ръце, но тялото на момичета бе отпуснато, почти безжизнено.
Бронуин скочи на масата, стисна Каул за гърлото с едната ръка, а с другата изби висулката. Чувахме как ледът на етажите под нас също се топи, скоро след това той освободи и прозорците. Изтичахме да погледнем през тях и видяхме, че водата от долните етажи се излива на улицата, където войници със сиви униформи се катереха по уличните стълбове и се хващаха за пътните знаци, за да не бъдат отнесени от ледените потоци.
Сетне чухме обувките им да тропат по стълбището под нас, други се спускаха от покрива и след миг те нахлуха с викове и насочени оръжия. Някои от мъжете имаха прибори за нощно виждане и всички бяха въоръжени до зъби — малки автомати, пистолети с лазерен прицел, армейски ножове. Бяха нужни трима, за да освободят Каул от хватката на Бронуин, дребният мъж едва си поемаше дъх през полусмачканата трахея, въпреки това посочи с ръка и изхриптя:
— Хванете ги и бъдете груби!
Мис Рен крещеше, молейки ни да се подчиним: „Направете каквото ви казват, инак ще ви наранят!“ — но самата тя не искаше да пусне тялото на Алтея и с това ги принуди да го изтръгнат от прегръдките ѝ и да я повалят с ритници на земята. Един от войниците стреля с автомат в тавана, за да ни изплаши. Когато видях, че Ема се готви да направи огнена топка с ръце, аз я улових за китката и я помолих да не го прави: „Недей, моля те, те ще те убият!“ — а после някой ме удари с приклад в гърдите и аз паднах, изгубил дъх, на пода. Един от войниците завърза ръцете ми отзад.
Чух ги да ни броят, Каул изреждаше имената ни, за да се увери, че няма да пропуснат Милърд — защото, разбира се, след като бе прекарал три дни с нас, той ни познаваше и знаеше всичко за нашата група.
Изправиха ме на крака и после ни изблъскаха всички през вратата към коридора. До мен се препъваше Ема с окървавена коса и аз прошепнах:
— Моля те, прави каквото ти казват.
Макар с нищо да не го потвърди, аз знаех, че ме е чула. Лицето ѝ все още бе изкривено от гняв, но там се виждаше още изненада и вероятно съжаление за всичко, което току-що се бе случило.
Стълбището и долните етажи вече бяха залети от стичаща се вода, истински водовъртеж от прииждащи вълни. Единственият възможен път бе нагоре. Заблъскаха ни по стъпалата и през една врата излязохме на ярка слънчева светлина — бяхме на покрива. Всички бяхме мокри, премръзнали и изплашени.
Всички освен Ема.
— Къде ще ни водите? — попита тя.
Каул застана до нея и се ухили, докато един войник ѝ поставяше белезници.
— На много специално място — каза ѝ той, — където няма опасност да се изгуби и капчица от безценните ви чудати души.
Тя потрепери, той се изсмя и се обърна, протегна ръце над главата си и се прозя. От лопатките му щръкнаха чифт топчести издатини, като подрязани крила, единственият външен признак, че този дълбоко покварен човек имаше някаква връзка с имбрин.