От покрива на съседната сграда долетяха викове. Още войници. Опъваха въжен мост между двете сгради.
— А какво да правим с мъртвото момиче? — попита един от войниците.
— Жалко наистина, каква загуба — поклати глава Каул и изпръхтя от досада. — С радост бих погълнал душата ѝ. Душите на чудатите нямат собствен вкус — продължи той, обръщайки се към нас. — Консистенцията им е желатинова и пастьозна, но когато се примеси с майонеза и се намаже на бяло хлебче, става доста приятна.
Той се изсмя отново, този път силно и продължително.
Докато ни отвеждаха един по един по тясното поклащащо се мостче, усетих познатото свиване на вътрешностите — слабо, но набиращо сила. Размразеният гладен възвръщаше бавно живота си.
Десет войници ни изведоха от примката пред дулата на оръжията си — покрай карнавалните шатри, по алеята между сергиите с гърлестите продавачи и сновящите деца, през стаята за преобличане, натъпкана със закачалки, и надолу по тунела на железницата. Войниците ни ръчкаха в гърбовете и ни нареждаха да мълчим (макар че никой не бе произнесъл и думичка от доста време насам), да си държим главите наведени и да се движим в колона, ако не искаме да получим куршум.
Каул вече не беше с нас — беше останал с по-голямата част от войниците, за да „почисти“, което, предполагам, означаваше да претърси примката за укрили се чудати. Последния път, когато го видяхме, той нахлузваше чифт модерни ботуши и армейска куртка, след което ни заяви, че „му е писнало да ни гледа“, но скоро ще се видим „от другата страна“, каквото и да означаваше това.
Минахме през преходния пункт и излязохме в тунел, който обаче ми се стори непознат. Линиите и крепежните елементи бяха метални, светлините в тунела изглеждаха различни, това вече не бяха трепкащи пламъчета, а фосфоресциращи тръби, хвърлящи потискащо зеленикаво сияние. После излязохме от тунела и се озовахме на перон и тогава разбрах причината за всички тези промени: вече не бяхме в деветнайсети век, нито дори в двайсети. Тълпата от бежанци бе изчезнала, станцията бе почти пуста. Витата стълба, по която се бяхме спуснали, бе изчезнала, заменена от ескалатор. Ярки светещи табели висяха над перона: ВРЕМЕ ДО СЛЕДВАЩИЯ ВЛАК — 2 МИН. На стената имаше постер за филм, който бях гледал в началото на лятото, малко преди да умре дядо.
Бяхме оставили зад нас 1940-а. А аз се върнах в настоящето.
Някои от децата оглеждаха всичко това с почуда и страх, че ще остареят за броени минути, но за повечето шокът от внезапното попадане в плен бе твърде силен, за да бъде заглушен от едно пътуване до настоящето. Те се страхуваха, че ще им бъдат изтръгнати душите, а не от посивели коси и сбръчкана кожа.
Войниците ни оградиха в средата на перона, където останахме да чакаме влака. Зад нас се чу тракане на токове. Погледнах през рамо и видях приближаващ се полицай. Зад него от ескалатора тъкмо слизаха още трима.
— Ей! — извика Инок. — Полицай, насам!
Войникът го сръга в слабините и той се преви.
— Всичко наред ли е? — попита първият полицай.
— Те ни отвлякоха! — оплака се Бронуин. — Това не са истински войници, а…
После и тя получи удар в корема, макар че не изглеждаше да ѝ е причинил особена болка. Това, което я спря да продължи, бе самият полицай, който си свали огледалните очила и отдолу се показаха снежнобели очни ябълки. Бронуин неволно отстъпи назад.
— Един съвет — рече полицаят. — Не чакайте помощ отникъде. Приемете го и така ще ви е по-лесно.
Перонът започна да се изпълва с нормални. Войниците ни притискаха от всички страни, но държаха оръжията си скрити.
По релсите със свистене се приближи влак, пълен с пътници. Електрическите му врати се плъзнаха встрани и отвътре се изсипаха хора. Войниците започнаха да ни блъскат към най-близкия вагон, полицаят вървеше отпред и разпръскваше пътниците.
— Намерете си друг вагон! — нареждаше той. — Излизайте!
Пътниците недоволстваха, но се подчиниха. Ала на перона имаше още хора, които искаха да влязат в същия вагон, и когато започнаха да ни бутат, войниците отзад спряха, за да ги задържат. И в този момент настъпи кратка суматоха — вратите понечиха да се затворят, но полицаят ги задържа, докато не зазвуча предупредителен сигнал, войниците ни тикаха напред толкова силно, че Инок се спъна и събори други деца във верижна реакция. Ръцете на сгъваемия човек се оказаха невероятно тънки и той с лекота се освободи от белезниците, твърдо решен да се измъкне, и побягна.
Отекна изстрел, после втори, сгъваемият човек изстена и се просна на земята. Тълпата се люшна, обхваната от паника, хора крещяха и се опитваха да се спасят от стрелбата, и това, което допреди малко бе само объркване, прерасна в тотален хаос.