Войниците ни заблъскаха и заритаха отново към вагона. До мен Ема се съпротивляваше и най-близкият войник пристъпи към нея с намерение да я удари. После видях, че окованите ѝ ръце се озаряват в оранжево сияние, тя посегна назад и го хвана. Войникът рухна на земята с болезнен вик, върху камуфлажната му униформа се появи черна димяща диря с размерите и формата на човешка длан. Втори войник се мушна край мен и вдигна приклад, за да го стовари върху врата ѝ, и без дори да мисля, аз се завъртях и забих рамо в гърба му.
Той се олюля.
Ема разтопи белезниците си, те паднаха от ръцете ѝ в безформена маса от нажежен метал. Войникът насочи пушката си към мен, надавайки гневен вик, но преди да успее да стреля, Ема застана зад него и притисна длани към лицето му. Пръстите ѝ вече бяха толкова нагорещени, че потънаха в плътта на бузите му като в меко масло. Той изпусна пушката и се свлече с писъци.
Всичко това се случи много бързо, само за секунди.
Още двама войници бързаха към нас. Почти всички останали вече бяха във вагона — всички, освен Бронуин и слепите братя, тях никой не си бе направил труда да оковава и сега стояха, уловени за ръце. Като видя, че всеки миг ще ни застрелят, Бронуин направи нещо, на което не предполагах, че е способна при каквито и да било обстоятелства: тя зашлеви по-големия брат през лицето, грабна малкия и го дръпна грубо настрани.
В мига, когато връзката между тях бе прекъсната, те нададоха писък, толкова силен, че се вдигна вятър. Мощното течение се понесе през станцията като торнадо от чиста енергия, издуха назад Ема и мен и строши очилата на войниците. Звукът продължи да набира сила и височина и скоро достигна регистри, от които долавях само едно постоянно ееееееееееееееееее…
Видях, че прозорците на влака се сипят долу, светещите надписи премитаха и угаснаха, фосфоресциращите тръби експлодираха и след миг ние потънахме в непрогледен мрак, след което блеснаха и замигаха в истерично темпо аварийни светлини.
Бях паднал по гръб, от удара почти не можех да си поема дъх, ушите ми пищяха. Нещо ме дръпна назад за яката, встрани от влака, и не помня кога успях да се обърна на четири крака и да започна да се съпротивлявам. През пищенето на ушите се промъкна нечий глас, който викаше: „Не спирай, движи се!“.
Почувствах нещо студено и влажно на тила си, сетне отново ме задърпаха и ме вкараха в телефонна кабина. Ема също беше там, свита на кълбо в ъгъла, в полусъзнание.
— Свий си краката — нареди познат глас и зад гърба ми се появи някакво космато туловище с издадена муцуна и увиснала долна челюст.
Кучето. Адисън.
Свих крака, за да се побера в кабината, възвърнал самообладание колкото да се движа, но недостатъчно, за да говоря. Последното, което видях при едно от тези мъчителни червени премигвания, бе как натикват мис Рен във вагона и вратите се затварят — зад разбитите прозорци бяха всички мои приятели — под дулата на автомати, заобиколени от мъже с бели очи.
Влакът изрева в мрака и изчезна.
Събудих се от език, ближещ лицето ми.
Кучето.
Вратата на кабината бе затворена и ние тримата седяхме притиснати вътре.
— Ти припадна — съобщи кучето.
— Откараха ги — промълвих с мъка.
— Да, но не бива да оставаме тук. Те ще се върнат за теб. Трябва да вървим.
— Съмнявам се, че имам сили да се изправя.
Носът на кучето бе порязан, едното му ухо висеше безпомощно. Каквото и да бе правило тук, то също бе преминало през онзи ад.
Нещо ме гъделичкаше по крака, но бях твърде уморен, за да погледна какво е. Главата ми тежеше като канара.
— Не заспивай отново — предупреди ме кучето, после се обърна към Ема и започна да ближе лицето ѝ.
Отново онова гъделичкане. Този път се извъртях и посегнах с ръка.
Беше моят телефон. Моят телефон вибрираше. Не можех да повярвам. Извадих го от джоба. Батерията бе почти на нула, сигналът едва доловим. На екранчето пишеше: Татко (177 пропуснати повиквания).
Ако не бях толкова замаян, навярно нямаше да се обадя. Всеки момент на станцията можеха да се върнат мъже с оръжия и да ни довършат. Крайно неудобно време за разговори с баща ми. Но аз не мислех ясно и тъй като телефонът ми звънеше, старият павловски инстинкт ме подтикна да отговоря.
Натиснах копчето за отговор.
— Ало?
Сподавен вик на другия край. После:
— Джейкъб? Ти ли си?
— Аз съм.
Сигурно съм звучал ужасно. Гласът ми беше прегракнал и едва шепнех.