— О, боже, о, боже, о, боже — заповтаря баща ми. Не беше очаквал да отговоря, сигурно вече ме е смятал за мъртъв, но се обаждаше по някакъв машинален инстинкт, който не можеше да изключи. — Аз не зная… къде си… какво стана… къде си, синко?
— Добре съм — отвърнах. — Жив съм. В Лондон.
Не зная защо му казах последното. Предполагам, че съм му дължал поне частица от истината.
После той явно отдели ухо от слушалката, защото го чух да казва на някого друг:
— Джейкъб е! Той е в Лондон! — Сетне пак на мен: — Мислехме, че си мъртъв.
— Зная. Искам да кажа, не съм изненадан. Съжалявам, че заминах по този начин. Надявам се да не съм ви изплашил прекалено много.
— Изплаши ни до смърт, Джейкъб. — Баща ми въздъхна, протяжен и разтреперан звук, който звучеше едновременно като облекчение, отчаяние и недоверие. — С майка ти също сме в Лондон. След като полицията не успя да те открие на острова… както и да е, това няма значение, кажи ни само къде си и ще дойдем да те вземем!
Ема се размърда. Отвори очи, погледна ме замаяно, сякаш се намираше дълбоко в себе си и надничаше иззад километри мозък и плът. Адисън каза:
— Добре, много добре, сега остани с нас — и започна да ѝ ближе ръката.
— Не мога да се върна, татко — продължих разговора по телефона. — Не искам да те забърквам в това.
— О, боже, знаех си. Вземаш наркотици, нали? Виж, с когото и да си се забъркал, ние можем да ти помогнем. Няма да замесваме полицията. Просто искаме да се върнеш.
За миг светлините в главата ми угаснаха и когато се върнаха отново, почувствах толкова силна болка в стомаха, че изпуснах телефона.
Адисън вдигна рязко глава към мен.
— Какво има?
Това беше моментът, в който видях един дълъг черен език да се притиска към външната страна на стъклото. Към него бързо се присъедини втори, после и трети.
Гладният. Размразеният гладен. Беше ни проследил.
Кучето не го виждаше, но с лекота можеше да разчете какво става по изражението ми.
— Някой от тях, нали?
Произнесох безгласно „да“ и Адисън се сви в ъгъла.
— Джейкъб? — слабият глас на баща ми от телефона. — Джейкъб, там ли си?
Езиците започнаха са се увиват около кабината, сякаш ни обкръжаваха. Не знаех какво да направя, а само че трябва да направя нещо, затова свих крака, подпрях се с длани на стените и се надигнах.
И ето че се озовах лице в лице с него. Езиците стърчаха от разчекнатата му черна уста. Очите му бяха черни и ронеха черни сълзи, докато ме гледаха, на сантиметри от другата страна на стъклото. Гладният издаде нисък, гърлест звук, който накара стомаха ми да се обърне наопаки, и аз почти поисках чудовището да ме убие, за да се освободя от тази мъчителна болка.
Кучето излая в лицето на Ема.
— Събуди се! Трябваш ни, момиче! Направи твоя огън!
Но Ема не можеше нито да говори, нито да стане и ние бяхме сами в цялата станция, ако се изключеха две жени с шлифери, които бавно отстъпваха, стиснали гнусливо носове заради вонята на гладния.
И после кабината — цялата кабина заедно с нас — се люшна на една страна, после на друга и аз чух как болтовете, с които бе прикрепена за пода, скърцат и се късат. Гладният ни повдигна бавно от земята — първо на десет сантиметра, на трийсет, на шейсет, — за да ни удари отново, разбивайки стъклата, които се посипаха върху нас.
Сега вече нямаше нищо между него и мен. Нито сантиметър стъкло. Езиците му се мушнаха в кабината, усукаха се около ръката ми, около кръста, после около шията и притискаха все по-силно и по-силно, докато вече не можех да дишам.
Вече не се съмнявах, че ще умра. И тъй като бях мъртъв и нищо не можеше да се направи, спрях да се съпротивлявам. Отпуснах всички мускули, затворих очи и се отдадох на болката във вътрешностите си, която разцъфна като хиляди фойерверки.
Тогава се случи нещо странно — болката изчезна. Всъщност се премести и се превърна в нещо друго. Аз влязох в нея, тя ме обгърна и под клокочещата ѝ повърхност открих спокойствие и тишина.
Шепот.
Отворих отново очи. Гладният беше застинал неподвижно и ме гледаше. Отвърнах безстрашно на погледа му. Зрението ми бе влошено от липсата на кислород и пред погледа ми танцуваха черни петна, но не усещах болка.
Хватката на шията ми отслабна. Поех си дъх, за пръв път от няколко минути, дълбоко и спокойно. А след това шепотът, който открих в себе си, се премести от стомаха през гърлото до устните и се превърна в звук, който не наподобяваше някакъв език, ала въпреки това вътрешно разбирах значението му.
Назад.