После Ема заговори много тихо:
— Надявам се, че няма да съжаляваш за избора, който направи. Толкова се радвам, че си с нас. Не зная какво бих правила, ако си тръгнеш. Страхувам се, че ако се случи, ще се побъркам.
Мина ми мисълта да се върна. За един кратък миг си поиграх с идеята да се кача на някоя от лодките и да се отправя към острова, а оттам и към дома.
Но не можех да го направя. Не бих постъпил така с нея.
— Как бих могъл? — попитах шепнешком.
— Когато мис Перигрин отново стане човек, тя ще може да те прати обратно. Ако искаш да си идеш.
Но въпросът ми не се отнасяше до практичната страна на завръщането. Друго имах предвид: „Как бих могъл да те напусна?“. Ала тези думи останаха в мен, някак си не можаха да намерят пътя навън. Затова ги задържах и я целунах.
Този път Ема бе тази, която се задъха. Ръцете ѝ се вдигнаха към бузите ми, но спряха, твърде горещи, за да ме докоснат. Сърцето ѝ излъчваше вълни от топлина.
— Хайде, докосни ме — подканих я.
— Не искам да те опаря — рече тя, но внезапен изблик на искри в гърдите ми извика: не ме е грижа, и ето защо аз улових пръстите ѝ и ги прокарах по бузите си, а после и двамата изпъшкахме. Бяха горещи, но аз не ги отстраних. Не посмях, от страх, че повече няма да ме докосне. Устните ѝ срещнаха моите отново, ние се целунахме и необикновената ѝ топлина нахлу в мен.
Затворих очи. Светът избледня.
Дори тялото ми още да мръзнеше в нощната мъгла, не го усещах. Не чувах и шума на вълните, ако още го имаше. Дори не усещах, че камъкът под мен е твърд и неудобен. Всичко вън от нас двамата бе само досадно разсейване.
И тогава в нощта отекна страхотен грохот, ала аз не му обърнах внимание — не можех да се откъсна от Ема, — докато звукът не се удвои и към него се прибави ужасяващо стържене на метал, придружено от заслепяваща светлина. Вече не можех да се правя, че не го забелязвам.
„Фарът — помислих си. — Фарът е паднал в морето.“ Но фарът бе само светулка в далечината, а не ярко като слънцето сияние и светлината му се местеше в една и съща посока, а не лъкатушеше напред-назад в търсене на нещо.
Не беше фарът в крайна сметка. Беше светлина от прожектор — и идваше откъм морето, но близо до брега.
Това бе прожектор на подводница.
Кратък миг на ужас, през който мозъкът и краката сякаш са разкачени. Очите и ушите ми регистрираха присъствието на подводницата недалеч от брега — метално чудовище, надигащо се от морето, изтласкващо водата настрана, хора, които изскачат на палубата от отворени люкове, крещят и насочват към нас оръжия. Най-сетне тези стимули достигнаха краката ми и ние се изпързаляхме от скалата, тупнахме долу и хукнахме като че ни гонеше самият дявол.
Светлината хвърляше издължените ни сенки надалече по брега, те достигаха над десет метра и бяха странно разкривени.
Един глас прокънтя от мегафон:
— СПРЕТЕ! НЕ БЯГАЙТЕ!
Шмугнахме се в пещерата — те идват, тук са, ставайте, ставайте, — но децата бяха чули глъчката и вече бяха на крака, всички освен Бронуин, която толкова се бе изтощила в морето, че бе заспала, подпряна полуседнала на скалната стена. Разтърсихме я, викахме ѝ право в лицето, но тя само изпъшка и ни разгони с ръка сякаш сме досадни мухи. Накрая трябваше да я вдигнем за кръста, което беше като да повдигаш тухлена кула, но веднага щом стъпалата ѝ опряха земята, зачервените ѝ очи се отвориха и тя понесе сама тежестта си.
Сграбчихме вещите си, благодарни, че са толкова малко на брой. Ема взе мис Перигрин на ръце. Изскочихме навън. Докато тичахме през дюните, видях зад нас група приведени силуети, които шляпаха на няколко метра от брега. Бяха вдигнали ръце, за да запазят сухи оръжията си.
Прекосихме тичешком рядка гора с приведени дръвчета и се озовахме в по-гъстата зад нея. Обгърна ни мрак. Тази част от луната, която все още не бе забулена в облаци, се засенчваше от клоните на дърветата и високите храсталаци. Нямаше време да изчакаме очите ни да привикнат с тъмнината, нито да търсим пътя пипнешком, и ние само тичахме, дишайки шумно, с разпрострени ръце и се стараехме да избягваме по-големите стъбла, които сякаш изникваха внезапно на сантиметри пред нас.
След няколко минути спряхме, все така задъхани, и се ослушахме. Гласовете все още бяха зад нас, но сега към тях се бяха присъединили нови звуци — кучешки лай.
Побягнахме отново.
Трета глава
Струваше ни се, че са минали часове в препъване из черната гора, но нямаше нито луна, нито звезди, по които да определим колко време е минало. Виковете и лаят на кучетата ни пришпорваха, заплашваха ни отвсякъде и отникъде едновременно. За да не могат кучетата да надушат следите ни, наложи се да навлезем в леденостуден поток и да газим в него, докато краката ни се вкочаниха, а когато най-сетне излязохме от другата страна, имах чувството, че стъпвам на дървени трупчета.