Дръпни се.
Гладният прибра езиците си. Гаврътна ги в зейналата си паст и тракна с челюсти след тях. Наклони леко глава — жест, който почти наподобяваше подчинение.
А след това седна.
Ема и Адисън ме гледаха от пода, изненадани от внезапното ми спокойствие.
— Какво стана? — попита кучето.
— Отиде ли си?
— Не, но вече няма да ни нарани.
Кучето не попита откъде го зная, само кимна, успокоено от увереността в гласа ми.
Отворих вратата на кабината и помогнах на Ема да стане.
— Можеш ли да вървиш? — попитах я. Тя ме прегърна през кръста, опря се на мен и двамата пристъпихме. — Няма да те оставя — рекох. — Каквото и да смяташ.
— Обичам те, Джейкъб — прошепна тя в ухото ми.
— Аз също те обичам — отвърнах шепнешком.
Наведох се и вдигнах телефона.
— Татко?
— Какъв беше този шум? Кой е с теб?
— Тук съм. Всичко е наред.
— Не, не е. Стой където си.
— Татко, трябва да вървя. Съжалявам.
— Почакай. Не затваряй. Джейк, ти си объркан.
— Не. Аз съм като дядо. Имам това, което имаше той.
Пауза, после:
— Моля те, ела си у дома.
Поех си дъх. Имаше толкова много неща, които да му кажа, и толкова малко време. Това щеше да свърши работа:
— Надявам се, че ще мога някой ден да се върна у дома. Но преди това трябва да свърша някои неща. Искам само да знаеш, че ви обичам с мама и не правя това, за да ви причиня болка.
— Ние също те обичаме и ако е заради наркотици, или каквото е там, да знаеш, че не ти се сърдим. Ще ти помогнем да си стъпиш на краката. Както казах, сега си объркан.
— Не, татко. Аз съм необикновен.
След това затворих телефона и говорейки на език, който не знаех, че зная, наредих на гладния да стане.
Послушен като сянка, той се изправи.