След известно време умората надделя. Някой изстена в мрака. Олив и Клеър започнаха да изостават и се наложи Бронуин да ги вземе на ръце, но тогава пък тя не можеше да поддържа темпото. Накрая, когато Хорас се препъна в един корен и тупна, а после остана да лежи, където бе паднал, ние всички спряхме.
— Ставай, мързелив негоднико! — изсъска му Инок, но той също хриптеше, а след това се облегна на едно дърво да си поеме дъх и изглежда, ядът му се стопи.
Бяхме стигнали предела на силите си. Трябваше да спрем.
— Няма смисъл да търчим в кръг из гората — обади се Ема. — Нищо чудно накрая да се озовем точно там, откъдето тръгнахме.
— На светло сигурно ще се ориентираме по-добре — съгласи се Милърд.
— Ако доживеем до тогава — изсумтя Инок.
Заръси слаб дъждец. Фиона направи заслон, като събра короните на няколко ниски дръвчета и завърза клоните им, шепнейки едва доловими слова на стъблата. Отдолу имаше достатъчно място, за да седнем. Пропълзяхме на сушина и полегнахме, заслушани в мрака и далечния лай. Някъде в тази гора въоръжени мъже продължаваха да ни търсят. Сигурен бях, че всеки от нас си мислеше едно и също — какво ли ще стане, когато ни хванат.
Клеър се разплака, в началото тихо, сетне все по-силно, докато и двете ѝ усти забълваха вопли и тя едва успяваше да си поема дъх между риданията.
— Я се вземи в ръце! — скара ѝ се Инок. — Ще те чуят и тогава вече ще има защо да плачем.
— Ще ни хвърлят за храна на кучетата — изхленчи тя. — Ще ни застрелят и ще вземат мис Перигрин!
Бронуин пропълзя до нея и я прегърна.
— Моля те, Клеър! Трябва да мислиш за нещо друго!
— Ами, о-опитв-аа-м се!
— Постарай се повече!
Клеър стисна очи, пое си дълбоко дъх и го задържа, докато заприлича на балон, готвещ се да се пукне — след това изпусна нещо средно между въздишка и хлипане, по-силно от всичко досега.
Инок притисна устата ѝ с ръка.
— Шшшшшт!
— Аз съ-съ-жа-жа-лявам! — забърбори тя. — Мо-може би, ако ми про-про-четете ня-някоя при-приказка…
— Не и този път — сопна се Милърд. — Започвам да съжалявам, че не изгубихме проклетите книги в морето с останалите неща!
Мис Перигрин взе думата, доколкото бе в състояние — тя скочи върху сандъка на Бронуин и затропа по него с човка.
Вътре, заедно с оскъдните ни притежания, бяха „Приказките“.
— Аз съм с мис П — рече Инок. — Заслужава си да опитаме — каквото и да е, само да спре да циври!
— Добре, мъничка — съгласи се Бронуин. — Но само една приказка и ще ни обещаеш да спреш да плачеш!
— Аз о-обещавам — подсмръкна Клеър.
Бронуин отвори сандъка и извади подгизналото копие на „Приказки за необикновеното“. Ема се наведе над нея и запали малко огънче на върха на пръста си, за да може да чете. Мис Перигрин, очевидно нетърпелива да успокои Клеър, защипа корицата с човка и я разтвори на пръв поглед на случайна страница. Бронуин зачете с тих глас.
„Имало в едно чудато време, в една гора, древна и дълбока, много скитащи животни. Сред тях се срещали зайци, лисици и елени, също както във всяка гора, но освен тях имало и далеч по-редки животни, като кокилести страхомечки, двуглави рисове и говорещи емурафи. Тези чудни животни били любима цел за ловците, които обичали да ги отстрелват и окачват по стените на своите домове, за да се фукат с тях пред другарите си, но били харесвани и от звероукротителите, които пък ги затваряли в клетка и ги показвали за пари. Вие сигурно бихте си помислили, че е далеч по-добре да бъдеш затворен в клетка, отколкото да те гръмнат и опънат на стената, но за да са щастливи, необикновените създания трябвало да тичат на воля и след известно време духът на пленените помръквал и те започвали да завиждат на красящите стената свои бивши другари.“
— Ама че тъжна история — замърмори Клеър. — Прочети някоя друга.
— На мен пък ми харесва — възрази Инок. — Нека да чуем какво става нататък с гръмването и опване на стената.
Бронуин не обърна внимание на нито един от двамата и продължи да чете.
„По това време по земята още крачели великани, както е било в отдавнашната Алдинска епоха, макар че вече били по-малко на брой и на изчезване. Случило се така, че един от тези великани живеел близо до гората. Той бил много кротък, говорел тихо, хранел се с растения, а името му било Катберт. Един ден Катберт отишъл в гората да събира боровинки и видял ловец да гони една емурафа. Той вдигнал малката емурафа за вратлето и като се изправил в целия си ръст и дори на пръсти, което правел рядко, защото така старите му кокали пукали, Катберт успял да се протегне много на високо и да постави емурафата на планинския връх, където била вън от опасност. После, за да довърши започнатото, смачкал с пета ловеца на желе.