Вестта за добрината на Катберт се разнесла из гората и скоро чудатите животни взели да го навестяват всекидневно и да го молят да ги пренесе на върха, за да са далече от опасност. А Катберт им казвал:
— Аз ще ви пазя, малки братя и сестри. В замяна искам само да разговаряте с мен и да ми правите компания. На света не са останали много великани и понякога се чувствам самотен.
А те отвръщали:
— Разбира се, Катберт, ще го правим.
И така всеки ден Катберт спасявал все повече чудати животни от ловците, вдигал ги на планината за вратлетата и постепенно горе се събрала цяла менажерия. Животните били щастливи там, защото най-сетне можели да живеят на спокойствие, Катберт също бил доволен, тъй като, когато се изправел в целия си ръст и подпирал брадичка на върха на планината, можел да разговаря на воля с новите си приятели. Но една сутрин вещица дошла да навести Катберт. Той се къпел в малкото езерце в сянката на планината, когато чул гласа ѝ:
— Ужасно съжалявам, но сега трябва да те превърна в камък.
— И защо ще правиш подобно нещо? — попитал великанът. — Аз съм много добър. Аз съм от великаните, които помагат.
— Нае ме семейството на ловеца, когото си смачкал — обяснила тя.
— Ах — рекъл той. — Забрави за него.
— Ужасно съжалявам — повторила вещицата, махнала с брезово клонче и бедният Катберт се вкаменил.
Изведнъж той станал много тежък — толкова тежък, че започнал да потъва в езерото. Потъвал и потъвал, и не спрял да потъва, докато водата не стигнала до шията му. Неговите приятели животните видели какво се случило и макар да се чувствали ужасно, решили, че няма с какво да му помогнат.
— Зная, че не можете да ме спасите — извикал Катберт на приятелите си, — но поне елате да разговаряте с мен! Заклещен съм в това езеро и съм ужасно самотен!
— Но ако слезем долу, ловците ще тръгнат подире ни! — отговорили му те.
Катберт знаел, че са прави, но въпреки това продължавал да ги моли.
— Говорете с мен! — викал им той. — Моля ви, елате да си говорим.
Животните се опитвали да пеят и да викат на нещастния Катберт от върха на планината, ала били твърде далеч, а гласовете им прекалено слаби, та макар ушите на Катберт да били гигантски, той долавял само тих далечен шепот.
— Хайде, говорете ми, де! — умолявал ги той. — Елате да си говорим!
Но те не дошли. А той продължавал да ги зове, докато гърлото му се превърнало в камък, както и останалата част на тялото. И това е краят.“
Бронуин затвори книгата.
— Това ли е? — Клеър я погледна нацупено.
Инок започна да се смее.
— Това е — отвърна Бронуин.
— Ужасна приказка — оплака се Клеър. — Прочети ми някоя друга!
— Приказка като всяка друга — намеси се Ема, — а сега е време за сън.
Клеър изду устни, но вече бе спряла да плаче и очевидно приказката си бе свършила работата.
— Утре едва ли ни чака по-лесен ден — обяви Милърд. — Трябва да си починем и да възстановим сили.
Събрахме чимове от влажен мъх, които да използваме за възглавници, и Ема ги изсуши с ръце, преди да ги пъхнем под главите си. Тъй като нямахме одеяла, сгушихме се един в друг, за да се топлим: Бронуин прегърна дребосъците, Фиона се сгуши в Хю, чиито пчели излизаха и се прибираха в устата при всеки негов дъх, пазейки спящия си господар, Хорас и Инок опряха гърбове един в друг, твърде горди, за да се прегръщат, а аз бях с Ема. Лежах по гръб, а тя се бе свила до мен, положила глава на моите гърди, и лицето ѝ бе така подканящо близо до устните ми, че можех да целувам челото ѝ всеки път, когато си пожелаех — и не бих спрял, само че бях уморен до смърт, а тя бе топла като електрическо одеяло. Скоро се унесох в приятни сънища за разни дреболии, които не е нужно да си спомняш.
Никога не помня хубавите сънища, остават само лошите.
Цяло чудо бе, че изобщо успях да заспя, като се имаха предвид обстоятелствата. Дори тук — гонени като диви животни, заспали на открито, заплашени от смъртна опасност, дори тук, в прегръдките ѝ, аз успях до известна степен да намеря покой.