Над нас остана да бди само мис Перигрин, която ни гледаше с черните си лъскави очи. Макар ранена и смалена, тя все още бе наш закрилник.
Нощта се оказа студена и Клеър започна да трепери и кашля. Бронуин сръга Ема с лакът и прошепна:
— Мис Блум, малката се нуждае от вас, боя се, че се разболява.
Ема ми се извини шепнешком, измъкна се от обятията ми и се зае да топли Клеър. Почувствах искрица ревност, сетне вина, задето съм си позволил да ревнувам, когато става въпрос за болен приятел. Докато лежах там сам-самичък, струваше ми се, че съм изоставен, колкото и да бе глупаво това, ала така и не можах повече да заспя. Слушах дишането на останалите, както и тихите им викове и възклицания, когато ги спохождаха кошмари, които едва ли можеха да се сравняват с този, който ни очакваше в реалния живот. Постепенно чернилката наоколо взе да се отделя слой по слой и ето че накрая небето взе да се обагря в бледосиньо.
На зазоряване изпълзяхме от нашето убежище. Почистих мъха от косата си и се опитах безрезултатно да изтупам засъхналата по панталоните ми кал, заради която приличах на някакво блатно чудовище, повърнато от земните недра. Бях гладен както никога досега, стомахът ми стържеше недоволно и ме болеше почти навсякъде, където човек може да изпитва болка от въртенето по твърдата земя. Но имаше и някои добри страни през тази ранна сутрин: дъждът бе спрял, въздухът постепенно се стопляше, а ние, изглежда, бяхме избягали от гадините и техните кучета поне за момента, тъй като или кучетата бяха спрели да лаят, или бяха твърде далеч, за да ги чуем.
Ала междувременно се бяхме изгубили. Оказа се също толкова трудно да се ориентираме денем в гората, колкото и в мрака. Зелените клони на елите се простираха във всички посоки, докъдето ни стигаше погледът, сякаш всяка посока бе огледално отражение на останалите. Земята бе застлана с дебел килим от окапали листа, скрили дирите, които бяхме оставили снощи. Бяхме се събудили в сърцето на зелен лабиринт без карта и компас, а скършеното крило на мис Перигрин не ѝ позволяваше да литне, за да ни насочи. Инок предложи да пуснем Олив над дърветата, както бяхме постъпили в мъглата, но не ни бе останало въже, а ако я изпуснехме в небето, никога вече нямаше да успеем да си я върнем.
Клеър беше болна и продължаваше да се влошава, тя лежеше сгушена в скута на Бронуин с изпотено челце въпреки сутрешния хлад. Беше толкова измършавяла, че можех да преброя ребрата ѝ през роклята.
— Ще се оправи ли? — попитах.
— Има температура — отвърна Бронуин и опря длан на бузата на момичето. — Трябват ѝ лекарства.
— Първо обаче трябва да намерим начин да се измъкнем от тази прокълната гора — рече Милърд.
— Първо ще се нахраним — тросна се Инок. — Да хапнем и да обсъдим възможностите.
— Какви възможности? — попита Ема. — Избираме една посока и тръгваме нататък. Всяка посока е толкова добра, колкото и останалите.
Седнахме да се наядем, но бяхме умълчани. Никога досега не бях опитвал кучешка храна, но съм сигурен, че тази бе дори по-лоша — кафеникави кубчета пресовано месо и мазнина от ръждясали консерви и тъй като не разполагахме с прибори, трябваше да се храним с ръце.
— Бях взел пет пакета с осолено птиче и три кутии с пастет от гъши дроб с корнишони, а вижте какво ни остана. — Инок стисна нос с пръсти и хвърли едно желирано парче месо в разтворената си уста, после го глътна, без да го дъвче. — Мисля, че някой ни наказва.
— За какво? — въздъхна Ема. — Ние бяхме безупречни ангелчета. Е, повечето от нас.
— Може би заради грехове от предишни животи. Не зная.
— Необикновените нямат предишни животи — посочи Милърд. — Живеем един и същ от началото до края.
Довършихме набързо закуската, заровихме празните кутии и се подготвихме за път. Тъкмо когато щяхме да тръгнем, Хю се появи откъм близкия гъсталак, главата му бе обгърната от облак развълнувани пчели. От вълнение едва си поемаше дъх.
— Къде беше? — попита го строго Ема.
— Имах нужда от малко усамотение, за да си свърша сутрешната работа, която не ви влиза в работата — отвърна Хю. — И открих…
— Кой ти е давал разрешение да се губиш от погледа ни? — прекъсна го Инок. — За малко да тръгнем без теб!
— А кой е казвал, че ми е нужно разрешение? Както и да е, видях…
— Не можеш просто така да скиториш наоколо! Ами ако се беше изгубил?
— Ние вече сме се изгубили.
— Ах ти, невежа! Ами ако не беше успял да намериш обратния път?
— Оставих пътечка от пчели, както правя винаги…
— Ще го оставиш ли най-сетне да довърши? — сопна се Ема.