Ема се придърпа в каменната паст на великана.
— Най-добре слез, преди да се удариш! — извика ѝ Хорас. — Караш ни да се тревожим за теб!
— Ти за всичко се тревожиш — посочи Хю.
Ема метна един камък в гигантското гърло и се заслуша в звука, който идваше отвътре. Понечи да каже: „Мисля, че може да е…“, но се подхлъзна на един разклатен камък и останалите думи се изгубиха, докато дращеше и се вкопчваше отчаяно, за да не падне.
— Внимавай! — извиках с разтуптяно сърце. — Чакай, сега идвам!
Зашляпах в езерото към нея.
— Какво може да е? — попита Инок.
— Има само един начин да узнаем! — обяви развълнувано Ема и отново се напъха в устата.
— О, боже — възкликна Хорас. — Ама тя ще влезе…
— Чакай! — извиках отново, но тя вече беше изчезнала, скрита напълно в гърлото на великана.
Отблизо великанът изглеждаше по-голям, отколкото от брега, и когато надзърнах в зейналата му паст, стори ми се, че почти чувам диханието на Катберт. Свих длани пред устата си и повиках Ема. Чух само ехото на собствения си глас. Останалите вече бяха нагазили във водата, но не можех да ги чакам — ами ако долу тя е в беда? — ето защо стиснах зъби, провесих крака в мрака и се пуснах.
Падането бе доста дълго. Цяла секунда. Последва шляп — и плонж във вода, толкова студена, че дъхът ми секна, а мускулите ми се свиха рефлекторно. Намирах се в мъждива, тясна дупка, пълна с вода, без никакъв шанс да се изкатеря обратно по дългото хлъзгаво гърло на великана, ако няма въже, въжена стълба или стълбички. Повиках отново Ема, ала тя не беше наблизо.
„О, боже! — помислих си. — Удавила се е!“
Но тогава нещо ме погъделичка по ръката, около мен заизлизаха мехури и малко след това Ема изскочи на повърхността и си пое шумно дъх.
Изглеждаше невредима на бледата светлина.
— Какво чакаш? — попита ме троснато и плесна с ръце по водата, сякаш за да ми каже, че трябва да се гмурна долу с нея. — Хайде!
— Да не си се побъркала? — попитах. — Тук сме като в капан!
— Разбира се, че не сме! — увери ме тя.
Отгоре долетя гласът на Бронуин.
— Ехееееей, чувам ви долу! Какво намерихте?
— Мисля, че е вход на примка! — извика в отговор Ема. — Кажи на другите да скачат и да не се боят — двамата с Джейкъб ще ги чакаме от другата страна!
После тя ме хвана за ръката и макар да не разбирах съвсем какво става, аз си поех дълбоко въздух и я оставих да ме дръпне под водата. Понесохме се надолу, размахвайки крака като ножици, към дупка с размери на човешко тяло, през която прозираше дневна светлина. Тя ме тикна вътре и ме последва, продължихме през тунел с дължина десетина крачки и после изплувахме в езерото. Виждах над нас леко развълнуваната му повърхност, а отгоре синьо, изкривено от рефракцията небе и докато се издигахме към него, водата се затопли осезателно. Миг по-късно изскочихме на повърхността и поехме шумно въздух. Веднага усетих, че времето се е променило — беше горещо и задушно и светлината имаше оттенъка на златист следобед. Дълбочината на езерото също бе променена — сега то достигаше до брадичката на великана.
— Видя ли? — попита ухилено Ема. — Вече сме някога другаде!
Ето как, съвсем неусетно, бяхме влезли в тази примка и заменихме меката утрин на 1940-а за горещия следобед на друг момент, може би в още по-далечното минало, макар че все още нямаше как да преценим точно кога — тук, в гората и далече от всякакви следи на цивилизация.
Едно по едно и другите деца изплуваха около нас, забелязаха промените и си направиха съответните изводи.
— Давате ли си сметка какво означава това? — изврещя Милърд. Пляскаше с ръце, въртеше се в кръг и едва си поемаше дъх от вълнение. — Означава, че в „Приказките“ е кодирана тайна информация!
— Значи не са чак толкова безполезни, а? — отбеляза Олив.
— О, нямам търпение да ги подложа на анализ и да напиша коментари — потри енергично ръце Милърд.
— Да не си посмял да четеш книгата ми, Милърд Нълингс! — тросна му се Бронуин.
— Но каква е тази примка? — попита Хю. — Кой според вас живее тук?
— Животните, приятелите на Катберт, разбира се! — отвърна Олив.
Инок завъртя очи с досада, но се сдържа да изрече каквото мислеше: това е само приказка! — може би защото и неговият ум започваше да се променя.
— Всяка примка има своята имбрин — изтъкна Ема. — Дори загадъчните примки от книжките с приказки. Така че да отидем и да я намерим.
— Ами добре — склони Милърд. — Накъде?
— Единственото място, което се споменаваше в приказката, освен това езеро, бе планината. — Ема посочи отвесния склон отвъд дърветата. — Кой е готов да си опита късмета в катерене?