Бяхме уморени и гладни, всеки от нас, но намирането на примката ни изпълни с нови сили. Оставихме каменния гигант зад гърбовете си и се отправихме през гората към подножието на склона, дрехите ни бързо подгизнаха от пот заради горещината. Докато наближавахме, теренът наоколо започна да се издига, малко след това се натъкнахме на добре отъпкана пътека и я последвахме през горичките от ниски ели и покрай стърчащи назъбени канари. После пътеката стана толкова стръмна, че трябваше да я катерим на четири крака, вкопчени в камънаците и притеглящи се с ръце нагоре.
— Дано има нещо хубаво в края на тази пътека — изпъшка Хорас и изтри потта от челото си. — Един истински джентълмен никога не се поти!
Пътеката изтъня до лента, склонът вдясно от нас стана почти вертикален, вляво отстъпи малко и в подножието му зърнахме килим от зелени дървета.
— Дръжте се здраво за стената! — предупреди ни Ема. — Пътят надолу е дълъг.
Зави ми се свят още щом погледнах надолу. Изведнъж си помислих, че съм развил някакъв нов, непознат досега страх от височината, и трябваше да използвам цялата си воля, за да продължа да пълзя нагоре.
Ема ме докосна по ръката.
— Справяш ли се? — попита шепнешком. — Нещо си пребледнял.
Излъгах, че съм добре, и успях да се преструвам на самоуверен още три завоя на пътеката, но после сърцето ми се разтуптя толкова силно и краката ми почти се подкосиха, та се наложи да седна насред тясната пътека, препречвайки пътя на останалите зад мен.
— Олеле — промърмори Хю. — Джейкъб се срина.
— Не зная какво ми става — промърморих под нос. Никога досега не се бях страхувал от височини, но не можех да погледна отвъд ръба на пътеката, без стомахът ми да се преобърне.
Ала тогава ми хрумна друга, още по-ужасна мисъл — ами ако това не е страх от високото, а от гладните?
Беше почти изключено — намирахме се в примка, където гладните не могат да влизат. И въпреки това, колкото повече изучавах странните усещания в червата си, толкова по-убеден ставах, че не падането ме плаши, а нещо отвъд него.
Налагаше се да се убедя лично.
Зад мен другите продължаваха да разговарят оживено и да ме питат настойчиво как се чувствам. Изолирах се от гласовете им, опрях се на ръце и изпълзях до ръба на пътеката. Колкото повече го доближавах, толкова повече се свиваше стомахът ми, сякаш нещо го раздираше с нокти отвътре. Само на сантиметри от края опрях гърди на земята, пресегнах се, за да се уловя за ръба, и се притеглих достатъчно, за да надзърна през него.
Трябваха ми няколко секунди, за да забележа гладния. В началото беше само блещукане на фона на скалистата планина, трептящо петно във въздуха, като топла вълна, издигаща се от двигателя на кола. Едва забележимо отклонение.
Така изглеждат те на нормалните и на другите чудати — на всеки, който не може да прави това, за което ме бива.
А после усетих как се пробужда необикновената ми способност. Много бързо терзанията на червата ми се концентрираха и фокусираха в една болезнена точка и тогава, по начин, който не можех напълно да обясня, те придобиха посока, издължиха се от точка в линия, преминаха от едно в две измерения. Линията, подобна на стрелка на компас, сочеше диагонално към неясното петно на стотина крачки под нас и вляво на планинския склон, където вълните и блещукането бяха започнали да се сгъстяват и да оформят твърда черна маса, човекоподобен силует, състоящ се от пипала и сянка, и вкопчен в скалите.
То ме видя и ужасното му тяло се напрегна. Притиснато към скалата, то разтвори обрамчената си с остри зъби уста и нададе оглушителен писък.
Не беше нужно да описвам на приятелите си какво съм видял. Звукът бе напълно достатъчен.
— Гладен! — извика някой.
— Бягайте! — добави друг, изчерпвайки темата.
Дръпнах се назад от ръба, някой ми помогна да се изправя и после всички хукнахме вкупом, но не надолу по склона, а нагоре, право към непознатото вместо към равнината и примката под нас. Беше твърде късно да се връщаме назад, усетих, че гладният е скочил от канарата и пълзи към долния край на пътеката, за да ни отреже пътя, в случай че решим да се спуснем обратно. Сякаш ни гонеше към предварително заложен капан.
Това беше нещо ново. Никога досега не бях успявал да проследя гладен с друго, освен с очите си, но този път усещах малката стрелка на компаса в тялото ми да сочи зад нас и почти можех да си представя как чудовището се спуска към подножието. Като че ли в момента, в който го бях видял, в главата ми се бе събудило някакво проследяващо устройство.