Свърнахме зад ъгъла — очевидно страхът ми от високото се бе изпарил напълно — и там се изправихме пред гладка скала, висока поне петдесет крачки. Пътеката свършваше тук, склоновете от двете страни се спускаха под главозамайващи ъгли. На стената нямаше стълбичка, нито ръкохватки. Огледахме се трескаво за някакъв друг път — таен проход в скалата, врата, тунел, — но не открихме нищо, никакъв начин да продължим нагоре, освен ако не разполагаме с балон с горещ въздух или с грижовната ръка на вероятно митичния великан.
Завладя ни паника. Мис Перигрин нададе крясък, Клеър се разплака, а Хорас започна да се клатушка и да припява: „Това е краят, сега всички ще умрем!“ Останалите все още търсеха някакъв вълшебен способ да се спасим. Фиона прокара ръце по гладката повърхност, търсейки цепнатини, съдържащи почва, от която би могла да предизвика израстването на лиани, за да се покатерим. Хю изтича при ръба на пътеката и погледна в пропастта.
— Бихме могли да скочим, ако имахме парашут!
— Аз ще ви бъда парашут! — предложи Олив. — Хванете се за краката ми!
Но пътят надолу бе дълъг, а гората в подножието изглеждаше мрачна и опасна.
— По-добре — реши Бронуин — да пратим Олив нагоре по склона вместо надолу в планината.
И с куцукащата, страдаща от треска Клеър в едната ръка тя отведе Олив до стената.
— Дай ми обувките си! — рече ѝ. — Вземи Клеър и мис Перигрин и се качи на върха на планината колкото се може по-бързо!
Олив изглеждаше ужасена.
— Не зная дали ще имам толкова сила! — проплака тя.
— Трябва да опиташ, бърборанке. Ти си единствената, която може да ги спаси! — Бронуин коленичи и нагласи болното момиче в прегръдката ѝ Олив я стисна силно, изхлузи ходила от оловните си обувки и после, тъкмо когато двете започнаха да се издигат, Бронуин прехвърли мис Перигрин от рамото си на главата на Олив. Притискана от тази тежест, Олив се издигаше много бавно — едва когато мис Перигрин размаха здравото си крило и я задърпа нагоре за косата, а тя самата заскимтя и размаха крака, трите започнаха да набират скорост.
Гладният почти бе стигнал подножието. Знаех го със сигурност, сякаш го виждах с очите си. Междувременно ние огледахме района за всичко, което би могло да ни послужи за оръжие — но открихме само дребни камъчета.
— Аз може да съм ви оръжие — заяви Ема, плесна с ръце и когато ги раздалечи, между дланите ѝ изникна възголяма огнена топка.
— И не забравяйте моите пчели! — добави Хю, отвори уста и ги пусна на воля. — Те са доста свирепи, когато ги предизвикат!
Инок, който винаги намираше начин да се присмее в най-неподходящия момент, изпръхтя презрително.
— И какво ще направиш с тях? Ще го опрашиш до смърт ли?
Хю все едно не го чу и се обърна към мен.
— Джейкъб, ти ще си нашите очи. Кажи ми само къде е чудовището и ние ще го жилим, докато му кипне мозъкът!
Моята болезнена стрелка сочеше вече към пътеката, а по начина, по който отровата се трупаше в тялото ми, можех да определя, че се приближава бързо.
— Всеки момент — отвърнах и посочих извивката на пътеката. — Пригответе се. — Ако не беше адреналинът, който изпълваше жилите ми, болката щеше да е съкрушителна.
Заехме нещо като позиции за бой, някои от нас приклекнаха с вдигнати по боксьорски юмруци, други наподобяваха спринтьори, очакващи изстрела за старт, макар че никой не знаеше накъде да бягаме.
— Какъв потискащ и нещастен край на нашите приключения — въздъхна Хорас. — Да бъдем разкъсани от гладен в някакъв уелски пущинак!
— Мислех, че не могат да влизат в примки — рече Инок. — Как, по дяволите, този се е промъкнал?
— Може би еволюират — предположи Милърд.
— Кой дава пет пари как го е направил! — ядоса се Ема. — Тук е и иска да ни изяде!
После над нас едно тънко гласче извика:
— Внимавайте!
Завъртях глава и зърнах лицето на Олив да се дръпва и да изчезва зад скалната стена. Миг по-късно нещо като дълго въже се преметна през ръба. То се размота и се изопна, а завързаната за края му мрежа тупна на земята.
— Побързайте! — обади се отново Олив. — Тук има скрипец — хванете се за мрежата и аз ще ви изтегля!
Изтичахме при мрежата, но тя бе съвсем малка, едва можеше да побере двамина. За въжето, на нивото на очите, бе прикрепена снимка на човек, пъхнат в мрежа — в тази същата мрежа, — със свити отпред крака и увиснал над земята пред гладка скална стена — същата тази стена. На гърба на снимката бе напечатано: