Имайте милост.
Нашите лодки цепеха с лекота вълните, плаващи успоредно, тласкани от попътно течение към далечния бряг. Гребяхме на смени, за да не се изморяваме, макар че аз се чувствах толкова силен, че близо час отказвах да бъда сменен. Постепенно се изгубих в този равномерен ритъм, ръцете ми описваха дълги елипси във въздуха, сякаш придърпваха към мен нещо, което отказваше да се доближи. Хю се бе настанил на скамейката срещу мен, а зад него, на носа, седеше Ема. Очите ѝ бяха скрити под ръба на шапката за слънце, бе свела глава над разтворената на коленете ѝ карта. От време на време тя вдигаше поглед от картата, за да се ориентира по хоризонта, и огряното ѝ от слънцето лице ми даваше сили, каквито не подозирах, че притежавам.
Струваше ми се, че мога да греба вечно — докато Хорас не извика от една от лодките, за да попита колко океан ни остава от тук до голямата земя, а Ема извърна присвити очи към острова зад нас, свери нещо на картата с разтворени пръсти и произнесе със съмнение:
— Седем километра?
Но после Милърд, който също бе в нашата лодка, ѝ прошепна нещо на ухо, тя се намръщи, завъртя картата на една страна, прехапа устна и се поправи:
— Искам да кажа, осем и половина.
И това бе достатъчно, за да се почувствам — а както видях, и всички останали — малко обезсърчен.
Осем и половина километра: плаване, което би отнело час и половина на преобръщащия стомаси ферибот, докарал ме преди седмица до Кеърнхолм. Разстояние, което не би било затруднение за всеки снабден с двигателче съд. Само с километър и половина по-малко, отколкото тичаше моят нашишкавял чичо всяка втора седмица, уж с благотворителна цел, и съвсем малко повече, отколкото се хвалеше, че гребяла майка ми по време на тренировките по гребане в нейната префърцунена гимназия. Но фериботът между острова и голямата земя нямаше да тръгне поне още трийсетина години, гребните симулатори не бяха натоварени с пътници и багаж, нито се нуждаеха от постоянна корекция на курса, за да бъдат насочени в правилната посока. И което бе по-лошо, този тесен провлак вода, който пресичахме, бе коварен, прочут с умението си да поглъща кораби; осем и половина километра от мътно, склонно към бързи промени море, чието дъно бе застлано със зеленеещи останки на кораби, моряшки кости и — спотайващи се нейде из дълбините — наши врагове.
Тези от нас, които се безпокояха от подобни въпроси, предполагаха, че гадините са наблизо, някъде под нас в онази немска подводница, и чакат своя час. Дори и да не знаеха още, че сме избягали от острова, скоро щяха да го научат. Не бяха положили подобни неимоверни усилия да отвлекат мис Перигрин само за да се откажат след един неуспешен опит. Бойните кораби, пълзящи като стоножки в далечината, и британските самолети, кръжащи със зорки очи отгоре, правеха твърде рисковано изплаването на подводницата посред бял ден, но спусне ли се нощта, ние щяхме да сме лесна плячка. Те щяха да дойдат за нас, да ни отнемат мис Перигрин и да потопят лодките. Ето защо ние продължавахме да гребем и едничката ни надежда бе да стигнем голямата земя, преди нощта да застигне нас.
Гребяхме, докато ни заболяха ръцете, а раменете ни се вдървиха. Гребяхме, докато сутрешният бриз затихна и слънцето ни погледна като през невидима гигантска лупа, яките ни подгизнаха от пот и аз осъзнах, че никой не се бе сетил да вземе прясна вода и че за да се спасиш от слънчев удар през 1940-а, най-добре е да стоиш на сянка. Гребяхме, докато кожата се олющи от плюските върху нашите длани, а ние се изпълнихме с непоклатимата увереност, че не бихме могли да направим дори само още едно загребване, но после го правехме — и още едно, и още едно.
— Станал си като кофа с пот — рече ми Ема. — Нека те сменя, преди да си изтекъл напълно.
Гласът ѝ ме извади от унеса. Кимнах с благодарност и разменихме местата си, но само след двайсет минути поисках отново да се върна на веслата. Не ми харесваха мислите, които се прокрадваха в главата ми, докато тялото ми си почиваше — въображаеми сцени как баща ми се пробужда и открива, че съм изчезнал от моята стая в Кеърнхолм, намира объркващото писмо на Ема и после го завладява паника. Кратки проблясъци от ужасяващи картини, на които станах свидетел наскоро — чудовище, което ме тегли към зейналата си паст, моят бивш личен психиатър, летящ към смъртта си, мъж, заровен в ледено корито, изтръгнат за кратко от отвъдния свят, за да изграка нещо в ухото ми с половин глас. Ето защо продължих да греба до пълно изтощение — имах чувството, че никога вече няма да изправя гърба си, а ръцете ми бяха ожулени до кървящо месо от триенето, — като се опитвах да не мисля за нищо, а тези оловни гребла бяха едновременно смъртна присъда и спасителен пояс.