Устройството бе нещо като примитивен асансьор — предназначен за един пътник, а не за осем. Но нямаше време да го използваме по предназначение и ние всички се скупчихме, пъхахме ръце и крака през отворите на мрежата, вкопчени във въжето отгоре, прикачени кой както намери за добре.
— Вдигни ни! — извиках. Гладният бе вече съвсем близо, болката бе непоносима.
В продължение на няколко безкрайни секунди не се случи нищо. Гладният изскочи иззад завоя, използвайки мускулестите си езици за крака, докато атрофиралите му човешки крайници висяха безполезни. Сетне отгоре се чу метално стържене, въжето се изопна и ние подскочихме във въздуха.
Гладният почти бе преполовил делящото ни разстояние. Той препускаше в галоп, разчекнал уста, сякаш се готвеше да ни натъпче всички между зъбите си по начина, по който китовете се хранят с планктон. Не бяхме изкатерили и половината от скалната стена, когато той стигна мястото под нас, вдигна глава и приклекна като пружина, готвеща се да се разгъне.
— Намислил е да скочи! — извиках. — Приберете крака в мрежата!
Гладният заби езици в земята и се изхвърли нагоре. Издигахме се бързо и вероятно нямаше да успее да ни докопа, ала тъкмо когато достигна връхната точка на своя скок, един от езиците му се изви във въздуха и се усука около глезена на Ема.
Тя изпищя, ритна с крак и в този миг мрежата спря своя възход, скрипецът горе бе твърде немощен, за да ни повдигне заедно с гладния.
— Махнете го от мен! — викаше Ема. — Махнете го, махнете го, махнете го!
Помъчих се да го изритам, но езикът на гладния бе як като изплетено от стоманени нишки въже и върхът му бе покрит със стотици малки вендузи, така че всеки, който би се опитал да го отлепи, всъщност щеше да се залепи за него. А след това гладният започна да се издига, прибирайки език, и ужасната му паст се приближаваше, докато накрая усетихме отвратителния му гробовен дъх.
Ема извика някой да я хване, аз протегнах едната си ръка и я сграбчих за роклята. Бронуин се пусна и с двете ръце от мрежата, държейки се само с крака, и обгърна Ема за кръста. После Ема също се пусна — сега само Бронуин и аз възпрепятствахме полета ѝ надолу, — пресегна освободените си ръце и стисна езика.
Гладният нададе вик. Вендузите по протежение на езика започнаха да се гърчат и да изпускат черен дим, който съскаше през порите на плътта. Ема стисна по-силно, затвори очи и нададе вой, не вик на болка, помислих си, а по-скоро боен зов, докато гладният не бе принуден да я остави и обгореното му пипало се размота от глезена на момичето. Имаше един чудат момент, когато вече не гладният държеше Ема, а тя него, чудовището се гърчеше и пищеше под нас, зловонният дим от плътта му изпълваше ноздрите ни и тогава аз ѝ извиках „Пусни го“, Ема отвори отново очи, явно си спомни коя е и разтвори ръце.
Гладният полетя в бездната под нас, а ние се изстреляхме нагоре с мрежата, след като тежестта, която ни задържаше, внезапно бе премахната, извисихме се над ръба на стената и тупнахме на купчина върху площадката. Олив, Клеър и мис Перигрин ни очакваха и докато се разплитахме от мрежата и се отдръпвахме от ръба, Олив надаваше радостни възгласи, мис Перигрин крякаше и махаше със здравото си крило, а Клеър повдигна глава от мястото, където лежеше, и ни дари с вяла усмивка.
Бяхме зашеметени — и за втори път от много дни насам щастливи, че сме живи.
— Вече на два пъти ни спасяваш живота, малка бъбривке — каза Бронуин на Олив. — А вие, мис Ема, знаех, че сте храбра, но този път надминахте себе си!
Ема повдигна рамене.
— Въпросът беше той или аз — рече тя.
— Не мога да повярвам, че го докосна — възхити се Хорас.
Ема изтри длани в роклята си, после ги помириса и направи кисела физиономия.
— Надявам се само тази миризма скоро да изчезне — изпъшка тя. — Това чудовище смърди на бунище!
— Как е глезенът ти! — попитах. — Боли ли?
Тя коленичи, дръпна чорапа и отдолу се показа зачервен и подпухнал пръстен.
— Не е чак толкова зле — отговори ми, като опипваше внимателно мястото. Но когато се изправи и опита да пренесе тежестта си на ранения крак, видях, че потръпва.
— Ама и ти си един помощник — изръмжа ми Инок. — Да сме бягали! И това го казва внукът на великия убиец на гладни!
— Ако дядо ми бе избягал от гладния, който го уби, сигурно още щеше да е жив — отвърнах. — Това е добър съвет.
Чух тупкане по стената, която току-що бяхме преодолели, и гадното усещане в корема ми се пробуди отново. Приближих ръба и погледнах. Гладният бе жив и здрав в подножието на стената и се бе заел да пробива дупки в скалата с език.