— Лоши новини — съобщих. — Падането не го е убило.
Ема застана до мен.
— Какво прави?
Гледах го как пъхва език в дупката, която е направил, придърпва се нагоре и пробива втора дупка. Правеше си стъпенки, по-точно — езикохватки.
— Решил е да изкатери стената — рекох. — Боже мили, че той е като проклетия Терминатор.
— Като кого? — погледна ме неразбиращо Ема.
Понечих да ѝ обясня, но после поклатих глава. Сравнението бе глупаво — гладните са по-страшни и вероятно по-опасни, отколкото някакво чудовище от филм.
— Трябва да го спрем! — заяви Олив.
— Или по-добре да бягаме! — рече Хорас.
— Стига сме бягали! — опъна се Инок. — Не може ли просто да убием грозната твар?
— Разбира се — съгласи се Ема. — Но как?
— Някой да има казан с врящо масло? — попита Инок.
— Това няма ли да свърши същата работа? — чух гласа на Бронуин и когато се обърнах, я видях да вдига една канара над главата си.
— Може и да свърши — рекох. — Как ще се прицелиш? Ще можеш ли да я пуснеш точно там, където ти кажа?
— Мога поне да опитам — отвърна Бронуин и доближи ръба на площадката, като балансираше внимателно с канарата.
Спряхме и погледнахме отново надолу.
— Малко по-нататък — посочих и я накарах да се отмести няколко крачки вляво. Тъкмо се готвех да ѝ дам сигнал да пусне канарата, когато гладният скочи от една дупка към друга и тя вече стоеше на погрешното място.
Гладният ставаше все по-бърз в пробиването на дупки и сега бе подвижна цел. А което бе още по-лошо, канарата на Бронуин бе единствената наоколо. Ако пропуснеше, нямаше да има втора възможност.
Наложих си да не откъсвам поглед от чудовището колкото и неприятно да ми бе това. За няколко странни главозамайващи секунди гласовете на моите приятели се изгубиха сякаш в далечината и аз чувах само пулсациите на собствената си кръв в слепоочията и туптенето на сърцето в гръдната кухина, а мислите ми се прехвърлиха към чудовището, което бе убило дядо ми и което се бе надвесило над разтерзаното му издъхващо тяло, преди да побегне страхливо в гората.
Видение, толкова реално, че ръцете ми се разтрепериха. Опитах се да се успокоя.
„Ти си роден за това — рекох си. — Създаден си да убиваш чудовища като това тук.“
Повтарях си полугласно тези думи като заклинание.
— Джейкъб, побързай — подкани ме Бронуин.
Чудовището направи лъжлив финт вляво и се метна вдясно. Не исках да действам наслуки и да изпуснем едничката възможност да го убием. Исках да съм сигурен. И имах усещането, че ще се справя.
Коленичих толкова близо до ръба, че Ема пъхна два пръста под колана ми, за да ме задържи. Съсредоточих се върху гладния и продължих да повтарям новооткритото си заклинание — създаден, за да те убие, създаден да убива — и макар за момента гладният да висеше неподвижно, пробивайки отвор в скалата, усетих върха на невидимата стрелка в корема ми да трепти вдясно от него.
Беше като предчувствие.
Бронуин бе започнала да трепери под тежестта на канарата.
— Няма да я задържа още дълго! — извика тя.
Реших да се доверя на инстинкта си. Макар мястото, накъдето сочеше моят компас да бе пусто, извиках на Бронуин да хвърли канарата нататък. Тя се наведе, изпъшка от напрежение и се отърва от тежестта.
В мига, когато я пусна, гладният скочи надясно — точно към мястото, където сочеше моят компас. Той погледна нагоре, видя, че канарата се носи право към него, и се приготви да скочи повторно — но беше твърде късно. Скалният къс се стовари върху главата на чудовището и помете тялото му от стената. С оглушителен трясък гладният и канарата се стовариха едновременно в подножието на стената. Няколко езика се стрелнаха безпомощно в разни страни изпод канарата, потрепериха и увиснаха неподвижно. Черна кръв плисна върху скалата и бързо се превърна в голяма полутечна, лепкава локва.
— Пряко попадение! — извиках.
Децата започнаха да скачат и да крещят.
— Мъртъв е, мъртъв е — повтаряше Олив. — Омразният гладен е мъртъв!
Бронуин ме придърпа в обятията си. Ема ме целуна по темето. Хорас разтърси ръката ми, Хю ме потупа по гърба. Дори Инок ме поздрави.
— Добра работа — рече той малко неохотно. — Но само не се главозамайвай от успеха.
Би трябвало да не съм на себе си от радост, но не чувствах почти нищо, само облекчение на мястото, където преди това върлуваше болка. Ема сигурно видя, че съм изтощен. Много внимателно и така, че никой да не забележи, тя ме улови под ръка и ми помогна да се отдалеча от ръба.