— Това не беше късмет — прошепна ми. — Права бях за теб, Джейкъб Портман.
Пътеката, която свършваше в подножието на скалната стена, започваше тук отново, следвайки хребета към върха.
— Знакът на въжето гласеше „Достъп до менажерията“ — рече Хорас. — Смятате ли, че това ни чака горе?
— Ти си единственият, когото спохождат сънища за бъдещето — подхвърли Инок. — Защо не ни кажеш?
— Какво е менажерия? — попита Олив.
— Колекция от животни — обясни Ема. — Нещо като зоопарк.
Олив изпищя от радост и плесна с ръце.
— Това са приятелите на Катберт! От приказката! Ох, нямам търпение да се срещна с тях! Мислите ли, че там живее и имбринът?
— На този етап — предупреди Милърд — по-добре да не мислим нищо.
Поехме нагоре. Все още пристъпях неуверено, изстискан след срещата с гладния. Способността ми, изглежда, се развиваше, както Милърд каза, че ще стане, и нарастваше като мускул, колкото повече я упражнявах. Видех ли гладен, можех да го проследя, стига да се съсредоточа върху него, и тогава бих могъл да предскажа следващия му ход по някакъв необясним, полуинстинктивен начин. Усещах известно задоволство от това, че съм научил нещо ново за моята необикновена дарба, макар да не разполагах с учител, който да ме насочва. Само че средата, в която се упражнявах, не беше спокойната, контролирана среда на учебния полигон. Нямаше насочващи улеи, които да задържат топката ми в правилната посока. Всяка моя грешка можеше да доведе до фатални последици, както за мен, така и за хората наоколо. Безпокоях се, че другите ще започнат да изпитват прекомерно доверие към способностите ми — или, което щеше да е по-лошо, можех и аз да го сторя. Знаех, че в мига, когато се отпусна — когато престана почти да пълня гащите при вида на приближаващия се гладен, — ще се случи нещо ужасно.
Може би беше по-добре ужасът от чудовището да ме държи постоянно нащрек. Пъхнах ръце в джобовете, докато вървях, страхувайки се да не забележат другите, че треперят.
— Вижте! — извика Бронуин, спряла насред пътеката. — Къща в облаците!
Намирахме се някъде по средата на хребета. Високо пред нас имаше къща, изглеждаше като построена върху облак. Докато я приближавахме, облакът се разсея и къщата изникна в цялата си прелест. Беше много малка и стърчеше не върху облака, а върху висока кула, сглобена изцяло от железопътни траверси и издигаща се насред затревено плато. Това бе една от най-странните конструкции, създадени от човешка ръка, която бях виждал някога. Няколко колиби бяха разпръснати из платото около кулата, а в далечния край се виждаше малка горичка, но ние не ѝ обърнахме внимание — очите ни бяха втренчени в кулата.
— Какво е това? — прошепнах.
— Наблюдателница? — предположи Ема.
— Място, откъдето изстрелват самолети? — додаде Хю.
Но наоколо не се виждаха самолети, нито следи от летищна площадка.
— Може би е място, откъдето стартират цепелини — заключи Милърд.
Припомних си старата снимка със злополучния „Хинденбург“, привързващ се към нещо, наподобяващо радиокула — чиято структура не се отличаваше особено от тази, — и почувствах по тялото ми да преминава студена вълна. Ами ако балоните, които ни издирваха на брега, са базирани тук и ние неволно сме се озовали в гнездото на гадините?
— А може би е къщата на имбрина — рече Олив. — Защо всички винаги правят най-лошите предположения?
— Сигурен съм, че Олив е права — кимна Хю. — Няма нищо, от което да се боим тук.
В отговор откъм сенките под кулата се разнесе силно, нечовешко ръмжене.
— Какво беше това? — възкликна Ема. — Още един гладен?
— Не мисля — отвърнах, защото усещането все още бавно ме напускаше.
— Не зная и не искам да зная — заяви Хорас и заотстъпва.
Ала нямахме избор, то искаше да се срещне с нас. Ръмженето се повтори и косата ми настръхна, миг по-късно между две от най-долните траверси се показа космато лице. То се зъбеше и ръмжеше като бясно куче и от устата му хвърчаха пръски слюнка.
— Какво, в името на елфическия народ, е това? — промърмори Ема.
— Страхотна идея беше да се напъхаме в тая примка — подхвърли ехидно Инок. — Откакто сме тук, само какъв вървеж пада.
Каквото и да беше чудовището, то изпълзя от процепа между талпите и излезе на слънце, където приклекна на четири крака и ни се ухили с крива усмивка, сякаш си представяше какъв ще е вкусът на мозъците ни. Не можех да определя дали е човек, или животно, облечено в парцали. То имаше човешко тяло, но се държеше като маймуна и прегърбената му стойка напомняше за някой наш далечен прародител, чиято еволюция обаче е спряла преди милион години. Очите и зъбите му бяха жълтеникави, кожата бледа и покрита с тъмни петна, а косата му бе дълга и сплъстена.