— Какво беше това за хранителните съставки? — полюбопитства Олив.
— Препитание, провизии, порциони! — занарежда кучето. — Ще ви натъпчем като кралски особи.
— Но аз не харесвам кучешка храна — рече Олив.
Адисън се засмя с изненадващо човешки тембър.
— Нито пък аз, мис.
Четвърта глава
Адисън вървеше на четири крака, вдигнал сплескания си нос във въздуха, а човекоподобното на име Грухчо подскачаше около нас като умопобъркано кутре. Иззад високата трева и разпръснатите тук и там шубраци мярвах надничащи лица — повечето от тях космати и с най-различни форми и размери. Когато стигнахме средата на платото, Адисън се изправи на задните си крака и се провикна:
— Не се страхувайте, събратя! Елате и посрещнете децата, които ни отърваха от нашия нежелан посетител!
Това, което последва, бе малко шествие от чудати създания. Адисън ги представяше при появата им. Първото същество изглеждаше сякаш някой е пришил горната част на жираф върху туловище на магаре. То крачеше нескопосано на задните си крака — единствените му крайници.
— Това е Деирдре — обяви Адисън. — Наричаме я емурафа, макар всъщност да е комбинация от жираф и магаре, но без предните крака и със свадлив нрав. Хич не умее да губи на карти. Никога не играйте с емурафата на карти — добави той шепнешком. — Деирдре, кажи здрасти!
— Довиждане! — каза Деирдре и разтвори големите си конски бърни в зъбата усмивка. — Ужасен ден! Много ми е неприятно да се запозная с вас! — Тя се засмя — дрезгаво, пронизително изцвилване, и добави: — Майтапя се бе!
— Деирдре се мисли за много смешна — обясни Адисън.
— Щом прилича на магаре и жираф — попита Олив, — защо не сте я нарекли магарафа?
Деирдре се намръщи и заяви:
— Що за ужасно име ще е това? Емурафата се изтърколва леко от езика, не смятате ли? — И тя изплези език — въздебел, розов и дълъг поне три стъпки, и побутна с върха му диадемата на Олив. Момичето изписка и с кикот изтича при Бронуин.
— Тук всички животни ли говорят? — попитах.
— Само аз и Деирдре — отвърна Адисън, — което си е доста добре. Защото пиленцата и без това не млъкват, какво ли ще е, ако вземе да им се разбира! — Още докато го казваше, от една почерняла и обгоряла клетка изприпка рояк пилета. — Ах! — възкликна домакинът ни. — Ето ги и момичетата.
— Какво е станало с клетката им? — поинтересува се Ема.
— Всеки път, когато я поправим, те я изгарят наново — обясни той. — Какви досадници. — После се обърна и кимна към тях. — Бих ви посъветвал да се отдръпнете малко. Защото, като се развълнуват…
БУМ! — екна гърмеж като от взрив на динамит и последните здрави дъски на клетката се пръснаха на трески, които се разлетяха във въздуха.
— … яйцата им гърмят — довърши Адисън.
След като димът се разсея, видяхме, че пиленцата продължават да прииждат към нас, невредими по някаква странна причина и заобиколени от облак пера, реещи се като едри бели снежинки.
Ченето на Инок увисна.
— Да не искаш да кажеш, че тези пилета снасят експлодиращи яйца? — изуми се той.
— Само когато се развълнуват — отвърна Адисън. — Повечето от яйцата им са напълно безвредни — и невероятно вкусни! Но именно експлодиращите са им спечелили доста странното име Армагедонски пилета.
— Стойте надалеч от нас! — извика Ема на приближаващите се пилета. — Ще ни хвърлите във въздуха!
Адисън се разсмя.
— Те са сладки и безопасни, уверявам ви, и никога не снасят вън от клетката. — Пилетата се скупчиха щастливо в краката ни. — Видяхте ли? Те ви харесват!
— Ама че лудница! — оплака се Хорас.
Деирдре се изхили.
— Не, драги мой. Това е менажерия.
После Адисън ни представи на още няколко животни, чиито чудатости бяха по-дребни, между които един умълчан и наежен бухал, втренчил очи в нас от дебел клон, и няколко мишки, които ту се появяваха, ту изчезваха, сякаш прекарваха половината от съществуването си в някаква друга реалност. Имаше и козел с много дълги рога и дълбоки черни очи, сирак на стадо козли, които някога обитавали горите долу.
Когато всички животни се събраха, Адисън извика:
— Три пъти ура за убийците на гладни!
Деирдре зацвили, козелът взе да тупа по земята, бухалът бухаше, пиленцата къткаха, а Грухчо грухтеше от задоволство. И докато се случваше всичко това, Бронуин и Ема не спираха да се споглеждат — Бронуин надзърна под палтото си, където се криеше мис Перигрин, а след това повдигна въпросително вежди към Ема: сега ли? В отговор Ема завъртя глава: още не.