Бронуин положи Клеър на килим от мека трева в сянката на едно дърво. Малката бе плувнала в пот, трепереше и от време на време изпадаше в несвяст, а сетне изплуваше отново.
— Има един специален еликсир, който съм виждал мис Рен да приготвя за лечение на треска — каза Адисън. — Гаден е на вкус, но много ефикасен.
— Майка ми правеше пилешка супа — вметнах.
Пиленцата нададоха тревожни врясъци и Адисън ме изгледа навъсено.
— Той се шегува! — побърза да обясни. — Само се шегува, това е абсурдна шега, ха-ха-ха! Няма такова нещо като пилешка супа!
С помощта на Грухчо Адисън и емурафата се заеха да приготвят еликсира. Не след дълго те се върнаха с купа, в която имаше нещо като мръсна вода от пране. Веднага щом я изпи до последната капка, Клеър заспа дълбоко, а животните ни устроиха скромно празненство: кошници с пресен хляб, ябълков компот и твърдо сварени яйца — от неизбухващия тип, — всичките поднесени право в ръцете ни, тъй като не разполагаха с чинии и сребърни прибори. Не бях си дал сметка колко съм гладен, докато не погълнах първите три яйца и голям комат хляб.
Когато приключих, оригнах се и изтрих уста, после вдигнах глава и установих, че всички животни ни наблюдават внимателно. Лицата им бяха живи, излъчващи разум, и трябваше да се преборя със споходилото ме усещане, че сънувам.
Милърд се хранеше до мен и аз го попитах:
— Някога преди да си чувал за чудати животни?
— Само в детските приказки — отвърна той все още с пълна уста. — Странно, че точно една такава приказка ни доведе при тях.
Единствено Олив изглеждаше невъзмутима, може би защото бе още малка — или поне част от нея — и дистанцията между приказките и реалния живот не ѝ се струваше толкова непреодолима.
— Къде са другите животни? — попита тя Адисън. — В приказката за Катберт имаше кокилести страхомечки и двуглави рисове.
Сякаш заради тези думи празничното настроение на животните се изпари в миг. Грухчо скри лице в едрите си длани, а Деирдре издаде цвилещ стон.
— Не питай, не питай — заповтаря тя, увесила глава. Но беше твърде късно.
— Тези деца ни помогнаха — рече Адисън. — Те заслужават да чуят нашата тъжна история, стига да искат.
— Ако нямате нищо против да ни разкажете — отбеляза Ема.
— Обичам тъжните истории — обади се Инок. — Особено тези, в които драконът изяжда принцесата и накрая всички умират.
Адисън се покашля.
— В нашия случай става дума за нещо повече от изяждането на дракон от принцеса — заговори той. — Последните няколко години бяха доста тежички за същества като нас, а и вековете преди това също не бяха от леките. — Кучето закрачи напред-назад и в гласа му се прокраднаха драматични, тържествени нотки. — Някога, много отдавна, този свят бил пълен с необикновени животни. В Алдинските дни на Земята имало далеч повече чудати животни, отколкото необикновени хора. Срещали сме се във всякакви размери и форми, каквито можете да си представите — китове, които летели като птици, червеи с големина на къщи, кучета, дваж по-интелигентни от мен, ако бихте могли да го повярвате. Някои имали собствени царства, управлявани от животински господари. — В очите на кучето заблестя едва забележима искра — сякаш беше достатъчно старо, за да си спомни описвания от него свят, — после то въздъхна, подуши шумно и продължи: — Ала сега трябва да сме една милионна от броя, който сме достигали тогава. И почти сме на изчезване. Знае ли някой от вас каква е съдбата на чудатите чудовища, които някога са се скитали по този свят?
Дъвчехме мълчаливо, засрамени, че не знаем.
— Добре, тогава — продължи Адисън. — Елате с мен и аз ще ви покажа.
Той се завъртя в посока към слънцето и извърна глава, за да се увери, че го следваме.
— Моля те, Ади — обади се емурафата. — Не сега — нашите гости се хранят!
— Попитаха ме и аз им отговарям — заяви Адисън. — Хлябът няма да избяга, докато отсъстват!
Ние оставихме неохотно храната и последвахме кучето. Фиона остана да наглежда Клеър, която все още спеше, и придружени от Грухчо и подскачащата емурафа, прекосихме платото към малката горичка, която растеше в отсрещния край. Чакълеста пътека се виеше между дърветата и обувките ни захрущяха по нея право към откритата площ в средата. Малко преди да я доближим, Адисън каза:
— Позволете да ви представя най-чудатите необикновени животни, които са живели някога!
Дърветата се разтвориха и зад тях се показа малко гробище с прилежно подредени бели надгробни камъни.
— О, не — чух гласа на Бронуин.
— Тук вероятно има повече погребани чудати животни, отколкото живеят в момента в Европа — обяви Адисън и закрачи през гробището, докато стигна избран от него надгробен камък, на който се опря с предните си лапи. — Името на покойника тук е Помпей. Тя беше прекрасно куче и можеше да лекува рани с няколко близвания на езика си. Истинско чудо, казвам ви! И въпреки това вижте как се отнесоха с нея.